Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Да разбирам ли, сър, че ще разрешите подобна мисия?

— Засега нека да кажем, че съм готов да обсъдя всяка опция — рече Кастила и за миг затвори очи.

Лицето му отново се сбръчка и по него се изписа тежка мъка. Но цялото това изражение мина като движеща се сянка, Кастила разтърси глава и се изправи.

— Е, дръж ме в течение. По всяко време — ден, нощ, няма значение.

— Разбира се. Науча ли нещо…

— Добре, довиждане.

Отвори си вратата сам и тръгна, с приведени широки рамене, с тихо достойнство. Агентите от охраната мигом го обкръжиха като човешки щит. Групичката закрачи към следващата врата, оттам към колата.

Клайн стана и се заслуша. След десетина секунди моторът на линкълна тихо запърпори, а чакълът заскърца под тежката машина. Пристъпи към стената вдясно и замислено застана пред голям екран. В съзнанието му се въртяха десетки идеи и варианти. Докосна нужния бутон, екранът сякаш пламна, показа се голяма, много подробна карта на Китай. Сложи ръце на гърба, внимателно се загледа в нея.

Шанхай

В хотелската стая беретата оставаше насочена в стомашната област на новодошлия.

— Какъв Мондрагон? И за какъв възрастен става дума? — нетърпеливо попита Смит.

— Едва ли е време сега за такива шегички, полковник — отвърна мъжът и бързо смъкна бялото сако.

Под него се показа типичната бяла риза и свободни, торбести панталони.

— Изпратихме човек след Мондрагон, за да сме сигурни, че ще ви предаде информацията. Не помните ли остров Саолючу? И засадата? Там, където Мондрагон предаде Богу дух. А вие се измъкнахте и се върнахте обратно. През цялото време сме подир вас. Сега разбираме ли се?

Оръжието на Смит не помръдна.

— Защо ще ме търси Дирекция обществена безопасност?

— Ох, дявол го взел! Хайде, забравете тази пуста упоритост. Дейвид Тейър е може би най-красноречивото доказателство за пред световното обществено мнение какво се върши в Китай. А ДОБ е по петите ви по техни си причини, не наши.

— Вие ли бяхте в онзи ландроувър?

Ашгар Махмут въздъхна тежко, пресилено.

— Е, бил съм, не съм бил! Вземайте дрехите и се обличайте. Казвам ви пак, че време няма! Побързайте, защото хванат ли ни, и двамата ще ни увесят за топките, добре да го знаете!

Ашгар Махмут не бе китайско име, още по-малко бяха китайски очите и тъмната кожа. Използваше множествено число — „ние“, „наши“. Може би са някаква нелегална дисидентска група? Явно, че го бяха следили, съответно не е било трудно да го засекат в хотела… нито пък бе далече от логиката хора на ДОБ да са тръгнали да го търсят. В следващия миг взе решение — свали си костюма и бързо навлече донесените от посетителя дрехи — стар, типично син китайски костюм от Маово време, войнишка шапка, пастелно синя риза с позацапана яка и сандали.

— Вземете само най-ценното — предупреди Махмут и забута количката обратно към вратата.

Смит прибра беретата в джоба, взе раницата. Излязоха в коридора. За щастие бе съвсем пуст. Махмут бързо закрачи към сервизния асансьор, който бе встрани от тези за гостите, бутайки пред себе си количката. Кабинката се оказа на етажа.

— Извадихме малко късмет — коментира Махмут и двамата влязоха.

Още вратата не се бе затворила докрай, когато чуха на етажа да пристига асансьор. Отвори се със съсък, неколцина изтичаха на етажа. Сервизният асансьор потегли, но Смит ясно чу резките заповеди и блъскането по нечия врата. Май беше неговата.

— Ето ги и онези, за които ви предупредих — многозначително кимна Махмут.

Смит кимна в знак на съгласие и си каза, че е бил просто на ръба на пропастта. И сега не беше много по-различно. Колко ли време ще отнеме, докато им подушат дирите и ги подгонят?

Махмут спря на първия етаж, избута количката.

— Оттук има изход към кухнята — обади се Смит.

— Аха, днес минахте оттам с онзи, младия китаец. Кой е той? И къде е сега ?

— Преводач ми беше — отвърна американецът. — Убиха го.

Другият поклати глава с ирония.

— Вие носите „късмет“, полковник. Май с вас ще трябва да внимавам двойно. Кой го уби?

— Подозирам, че човек на име Фен Дун или някой от неговите хора.

— Не го познавам — рече Махмут и забърза към кухните.

Изоставиха количката на подходящо място и се насочиха към служебния изход. На тъмната алея отвън се спряха за миг — отляво бе голямата улица, отдясно малка уличка, минаваща зад гърба на хотела.

— Тук някъде ли е ландроувърът? — попита Смит.

— Глупости! Да не съм луд.

Сега чуха крясъци, идваха отзад, от самия хотел. Хората от сигурността не са чак такива глупаци, рече си Смит.