Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Хайде! — прошепна Махмут и полетя като газела.

Смит хукна подире му, някъде отдясно долетяха други викове. Опитваха се да им отрежат пътя. Махмут сви рязко вляво, поведе американеца по лабиринт от тесни алеи. Смит бързо загуби посоките, усети само, че Бунд и реката остават зад гърба им. Влизаха и излизаха от тесните улички, бързи като хрътки, Махмут водеше, поддържайки темпото на спортен спринтьор. Задъхан здраво и изпотен още повече, Смит се опитваше да не изостава. Прескачаха храсти и плетове, скамейки и бордюри, пресякоха и по-голяма улица, където с мъка избягнаха пешеходците и десетките колоездачи. Пробягаха през някаква строителна площадка, сред разпръснати материали и греди, излязоха на друга улица, където и вляво, и вдясно имаше автомобили — в движение, но и паркирани. Как успяха да минат непокътнати, и самите те не разбраха.

Здраво задъхани, профучаха през място, където усетиха миризма на готвено, сетне воня на застояли боклуци, някъде трещеше музика, набутаха се в простряно на въжета безкрайно пране, което рязко смали скоростта им и ги забави. Минаха покрай поредица гаражи, пред които горяха огньове, после отново полетяха по нова улица: тук, освен велосипедисти, имаше и мотоциклети. Вече не усещаха почти нищо, освен собствените си горящи от задух гърди. През цялото време по петите си чуваха викове и топуркане на бягащи хора — понякога по-близо, но и по-надалеч. Като кошмарен сън, от който излизане няма…

На два пъти рязко променяха посоките, дори се върнаха назад, защото отпред се явяваха нови и нови преследвачи. Изглежда, гонитбата бе вече координирано, ръководено с радиовръзка усилие с участието на много хора. По едно време току пред тях със злокобно скърцане на гуми закова кола, но двамата успяха да влязат във входа на жилищна сграда, а за късмет тя имаше и заден изход.

Преследвачите не се отказваха, примката постепенно и здраво се затягаше. Нямаха нито време, нито възможност да разменят дори и дума, та камо ли да поспрат да починат дори и за секунди. Смит отдавна не знаеше къде се намират, бе сигурен само в едно — че е бягал като луд километри наред. Всички мускули го боляха, белите дробове свистяха и умоляваха за малко отдих. В стар Шанхай ли се бяха озовали, или някъде около Френската концесия? Изведнъж съвсем неочаквано излязоха на познатата на Смит „Нанцзин Дун“. Улицата бе буквално задръстена с пазаруващи или тръгнали да се почерпят хора, стотици туристи и неотклонно вървящите подир тях джебчии, продавачи и леки жени, появили се в изобилие след като „свободните пазари и инициативи“ бяха станали цел номер едно на социализма.

— Към метрото! Хайде! — успя да подвикне Махмут тук и показа с ръка посоката.

Добре че имаше предварително купени билети, та успяха да влязат. Затопуркаха с последни сили надолу по стълбите към добре осветен перон под голям надпис „Хъ Нан Лу“, където в очакване на влака стояха сравнително малко хора. Облени в пот, с неспокойно играещи очи, задъхани, двамата се дръпнаха встрани и бързо потърсиха с поглед възможните входове и изходи. За щастие влакът не закъсня, качиха се, без да гледат в каква посока отива.

Смит въздъхна с облекчение и огледа почти празния вагон.

— Добра работа свърши — рече с бегла усмивка. — Само че от теб гид няма да стане, не оставяш човека поне да зърне забележителностите.

Махмут го изгледа мрачно и избърса потта от чело. Изведнъж се ухили и в очите му заиграха весели искрици.

— Очевидно, полковник, не разбирате за какво става дума — отвърна той все така на „вие“.

Смит не бе привикнал с толкова точен, неподправено британски акцент и с интерес погледна човека още веднъж. Определено не бе китаец.

— Аз туристите си ги подбирам, търся по-специални хора. Най-вече привикнали на физическо натоварване. А и друго — човек тук трябва да има разрешително. Пък на мен то просто ми е противопоказано.

— Защо?

— Защото трябва да ида да го извадя в полицията. А техните хора обичайно ме търсят или гонят, както и днес.

— Значи често се получават такива сценки, а?

— Откъде иначе ще съм в така блестяща атлетична форма? Вярно, в Китай живеем, но аз пък си имам навика да плямпам доста свободно на тема партия, правителство и малцинства. Затова и не ме обичат особено онези, дето вършат мръсната работа на боклуците начело на властта.

Влакът се движеше достатъчно бързо, вагонът бе чист и удобен. На следващата спирка Махмут подаде нос навън и бързо огледа перона, сетне се дръпна навътре и загрижено поклати глава.