Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Смит продължи да лази, докато стигна до купа, скочи върху него, оттам безшумно се прехвърли на оградата и легна, максимално притиснат в равната й част. На далечния ъгъл забеляза джетата.

— Анди? — прошепна в следващия миг в уоки-токито. — Тук отвсякъде ме дебнат. Направи завой и ела на средата, на половината разстояние на оградата. Там съм! И бъди готов за спортно каране. Анди, чуваш ли?

Отговор нямаше. Почака, получи само мълчание. Да не се бе развалила радиостанцията на Анди?

— Анди, къде си? Анди!

Мълчание.

— Анди!

Стомахът му се сви от страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Постави очилата за нощно виждане и се загледа към джетата. Анди седеше на волана, загледан право в улицата напред. Чуждо присъствие не се забелязваше.

Смръщен, Смит втренчи взор в колата и зеленикавата нощ наоколо. Изминаха две дълги минути — сториха му се като два часа. Анди не помръдваше. Още една минута. Не, нищо не се промени — Анди не се помести дори и на сантиметър. Сега забеляза и клепачите — не потрепнаха поне веднъж.

Смит въздъхна тежко. Анди е мъртъв — друго обяснение нямаше. Неутрализирали са го и оставили в автомобила за примамка.

Прибра очилата и като котка тупна на улицата, пресече я спринтирайки, влезе сред частните дворове отсреща. Намирайки случайни пролуки между дървета, храсти и стени, Смит затича в посоката, където смяташе, че е околовръстното шосе. Зад себе си не чу нито викове, нито шум от преследване. Онези бяха заложили на промъкването му към колата.

Яростен и тревожен, дълго се лута между къщи, градини и по-представителни сгради, строени за привлечени от новите икономически условия в Народната република чужди бизнесмени. Накрая излезе на голяма улица и облян в пот, успя да спре такси.

Пекин

Когато телефонът иззвъня, Ню Цзянсин бе в семейната стая на старомодния си дворен дом комплекс в предградията на Сичън, един от старите градски райони. Бухала се възприемаше като човек от народа, затова отказваше да се премести в Чаоян, моден район, където множество членове на ЦК и останалата партийна върхушка си бяха построили скъпи къщи. Предпочиташе да остане в Сичън и макар че жилището му бе голямо и удобно, съвсем не бе нито модно, още по-малко пък бляскаво.

Тъкмо със съпругата и сина си гледаха телевизия — даваха американски филм със съдебна тематика. Затова обаждането го ядоса — отчасти защото му прекъсваха семейното удоволствие, нещо, за което имаше все по-малко и по-малко време, откакто кариерата му го отведе в Постоянния комитет. Още и заради това, че го откъсваше от любимо занимание — изучаването на американските нрави и отношение спрямо престъпността, закона, обществото и свободата на индивида.

И все пак знаеше, че никой не би се осмелил да го безпокои по това време на деня, ако причината не е достатъчно важна и спешна. Извини се, влезе в кабинета и затвори вратата, за да приглуши звука на телевизора и веселите реплики на близките хора. Чак там вдигна слушалката.

— Да, моля?

Чу дрезгавия глас на генерал Чу Куайжун, който незабавно заговори по същество.

— Нашият учен приятел доктор Лян докладва, че Джон Смит не се явил на уредената в негова чест вечеря. Оставил му съобщение на телефонния секретар с обяснение, че е неразположен. Тогава Лян отишъл в хотелската стая с надежда да го разубеди да промени решението си, но на чукането му никой не отговорил. За всеки случай уведомил хотелската управа и помолил да му отворят вратата — опасявал се на американеца да не му е прилошало. Стаята обаче била празна. Смит го нямало, иначе багажът му си бил там.

Вестта не се хареса на Ню.

— Какво е мнението на майор Пан по случая?

— Неговото наблюдение не е засичало полковник Смит да напуска хотела. Изобщо.

Ню знаеше, че генералът се забавлява от провала на подчинения майор и създаденото в резултат неудобно положение. Не бе редно да го прави, защото иначе уважаваше уменията на Пан, но пък се и дразнеше от всезнайството му. Обаче това сега съвсем не бе най-важното.

— Вероятно Смит е подозирал, че Лян се е усъмнил в нещо, и затова се е измъкнал незабелязано.

— Че то е повече от ясно — коментира генералът с явен сарказъм.

Ню потисна раздразнението си.

— Смит бил ли е в Шанхай досега?

— Нямаме информация да е бил.

— Китайски говори ли? Има ли тук приятели или някакви сътрудници?

— В досиетата му — и военното, и другото — няма данни по този въпрос.

— Тогава как се оправя? — запита Ню и сам си отговори: — Значи някой му помага.