Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Сърцето на Кемал затуптя радостно. Изобщо я нямаше онази декларация, която французойката търсеше. Или такава не съществуваше, или се намираше в офиса на компанията в Басра. Набута документите в папката и обратно в шкафа. Затвори го и незабавно се върна при пациента.

Минаха двайсетина минути, тогава се чу слаба кашлица и Файди дълбоко въздъхна, а клепките му потрепнаха. Доктор Кемал изтича до вратата, отвори я и окуражително се усмихна на тревожно разхождащата се отвън секретарка.

— Сега вече можете да влезете, Надя. Той е в съзнание и скоро ще се оправи.

— Слава на Алаха!

— Разбира се — учтиво отвърна докторът. — Но трябва да го преглеждам още, налагат се пълни изследвания. Моля ви, обадете се в офиса ми и извършете формалностите. Знаете ги, нали?

Отново се усмихна. Известно му бе, че за него ще има тлъст хонорар и дълги словесни благодарности. А на французойката ще каже, че нужен ли й е документът, да си го търси в Басра. Той самият там не може да отиде, без да събуди сериозни подозрения. Е, и този път всичко се уреди, както и се беше надявал.

Шанхай

Младата жена се бе свила на кълбо върху голямо луксозно кресло в затъмнената гостна, сред редица тежки антични произведения на изкуството с музейна стойност — факт, който не убягна на Смит. Беше красива, дребна, слаба, лъскавата й черна коса — прибрана на тила в най-обикновена конска опашка. В ръка държеше наполовина пълна конячена чаша, а на съседната абаносова масичка с блестящи хромови крака стоеше почти пълно шише „Реми Мартин“. На огромно канапе, разпростряло се почти на половината дължина на гигантската стая, лежеше разкошна едра котка и лениво примигваше.

Когато Смит надникна, жената с нищо не даде знак дали го е видяла. Изобщо дали забелязва котката или каквото и да е друго. Само безизразно се взираше в празното пространство и тихо хлипаше. Една мъничка човешка мъка, още повече смалена и някак си нищожна сред исполинските мебели и масивни декоративни предмети.

Смит бързо огледа стаята за още нечие присъствие, но не — жената бе самичка тук, къщата — все така странно притихнала. Тогава влезе безшумно, с беретата отново в двете ръце. Тя повдигна чашата и глътна съдържанието наведнъж. Пресегна се към шишето, пак наля, отново отправи мокри очи право пред себе си. Движенията й бяха механични, роботоподобни.

Смит пристъпи напред с наострени уши, с готово за незабавна стрелба оръжие.

Изведнъж усети погледа й върху себе си и реши, че я е виждал някъде и преди. Най-малкото лицето й му бе познато над яката на кимоното, непокорното изражение също… О, разбира се! Помни я от киното! От някой китайски филм. Би трябвало да е кинозвезда. Вероятна „роля“ за съпругата на Юй Юнфу, ако е същата, разбира се. Която и да бе тя обаче, сега го гледаше право в очите, без да обръща внимание на оръжието в ръцете му.

— Вие сте американският шпионин — заяви жената с прекрасен английски акцент и думите й бяха потвърждение на сякаш познат й отдавна факт, а не въпрос или налучкване.

— Така ли мислите?

— Съпругът ми го каза.

— Юй Юнфу тук ли е?

Тя наведе очи.

— Мъжът ми е мъртъв.

— Мъртъв ли? Как умря? И кога?

Тя направи нещо доста странно — погледна си часовника.

— Преди десет или може би петнайсет минути. Как ли? Не благоволи да ми съобщи. Вероятно с пистолет като вашия. Всички ли мъже обичат така много оръжията?

Този делови тон, лишен от всякакви емоции, и най-вече страховитото спокойствие изпратиха мразовити тръпки по гърба на Смит. Сякаш леден вятър повя.

— Вие сте причината — продължи тя. — Те се бояха от вас. От присъствието ви. То предизвиква въпроси, а те не искат такива да бъдат задавани.

— Кои са тези „те“?

Тя глътна коняка — отново на екс.

— Онези, които принудиха мъжа ми да се самоубие. Заради мен и децата, казаха те. Заради семейството …

Сега се изсмя високо, силно, остро. Изблик на енергия, който прозвуча като експлозия. Ужасен звук, по-скоро подобен на лай, отколкото на човешки смях. В него нямаше нищо весело, само горчива мъка и истерична нотка.

— Отнеха му живота, за да спасят своя. Но не поради опасност, забележете. Поради евентуална опасност.

Сега усмивката й подиграваше самия Смит.

— А ето ви и вас, нали? Тук сте вече. Търсите мъжа ми, точно така, както предрекоха. Те винаги знаят кога са им застрашени интересите.

Смит незабавно използва хапливата ирония:

— Искате да отмъстите за него? Добре, помогнете ми да ги разоблича. Нуждая се от документ, който бе в него. Дайте ми го и ние ще ги покажем на света в истинската им светлина на международни престъпници.