Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— А вие все още нямате точна информация върху какво е работел същият агент, нали?

— Беше в отпуска. Предполагаме, че е попаднал на следа, заподозрял е нещо и е искал да провери как точно стоят нещата, преди да докладва.

От всичко на света Бухала най-малко желаеше да предизвиква сблъсък със САЩ точно сега. Защото той щеше да има редица неблагоприятни последици: би вдигнал шум и в двете страни, би провокирал обществено недоволство, критики срещу правителствата, би завързал ръцете на американския президент относно договора за човешките права и съответно принудил Постоянния комитет да се вслушва в настояванията на хардлайнерите от Политбюро и ЦК.

Само че по-важни от всякакъв договор бяха престижът и сигурността на Китай, затова евентуалното присъствие на чужд шпионин в Шанхай и изчезването на китайски контраразузнавач даваха основания за сериозно безпокойство.

— Ела при мен пак, когато събереш всички отговори — нареди Ню. — Дотогава Пан има правомощия да следи Смит, но реши ли да извърши арест, първо ще трябва да ме убеди в целесъобразността му.

Очите на генерала блеснаха кратко, после се присвиха още повече, от устата му излезе поредното кълбо синкав дим.

— Ще му предам.

Ню не хареса израза на генералското лице.

— Внимавай в картинката, генерале. Ще докладвам за подозренията ви пред Постоянния комитет. А ти лично, пък и подчиненият ти Пан ще отговаряте за действията си не само пред мен, но и пред комитета.

Внезапно въздухът сякаш се свърши, а стаята се смали и стените го притиснаха. Типично клаустрофобична ситуация, мигом помисли Смит, но остана с притиснат към стената гръб, внимателно заслушан във всеки външен шум. Очакваше да чуе стъпките отново, но вместо това се почука. Тихичко, както и стъпките преди това. Смит не помръдна. Ето, отново похлопаха — отначало лекичко, сетне по-високо, онзи отвън, изглежда, губеше търпение. Значи едва ли е пиколото или някоя от чистачките.

Изведнъж се досети. По дяволите — вероятно е преводачът, когото Клайн бе обещал да изпрати. Отвори и светкавично задърпа навътре застаналия на прага мъж. Бе висок, слаб китаец с доста широчко за ръста кожено яке и синя маоистка шапка, която излетя от главата му поради тласъка. Смит я хвана във въздуха.

— Хей! Какво правиш? — възмути се мъжът и се намръщи.

— А ти какво трябва да ми кажеш? — контрира Смит.

— Двойно кафе с мляко.

— Тогава защо се цупиш? Нали работиш под прикритие?

— Добре бе, човече, добре — обади се новодошлият с прекрасен американски акцент. — Само разкарай си ръчищата от мен.

— Късмет извади, че не те удуших — сопна се сега пък Смит. — Ти като че нарочно се опитваш да привличаш чуждото внимание към мен.

— Ами, защо пък аз? Ти сам си се издънил, няма какво на мен да ми я прехвърляш вината — възмутено заяви преводачът, изтупа си якето, оправи смачканата синя риза, сетне си дръпна шапката и я наложи.

Смит изруга, недоразбрал за какво намеква другият.

— Ти беше на летището с онзи син фолксваген! Джетата, нали?

— Добре де, засякъл си ме на летището, голяма работа! Ти да се благодариш, че бях там, та усетих проследяването.

— Какво проследяване, мамка му?

— Откъде да зная? В Шанхай е почти невъзможно да отгатнеш такива неща. Или са били ченгетата, или тайните служби, или военните, или главорезите на някой баровец. Може и гангстери. Абе, абсолютно всеки може да е бил. Откъде да ти зная задачата? Пък нали сега тук навлиза капитализмът и свободната инициатива. Как да познаеш кой срещу кого и как?

— Браво! — въздъхна Смит и махна с ръка.

Отдавна го имаше това усещане — че нещо не е наред. И Лян, и шофьорът, и… Всъщност какво толкова, нещо подобно трябваше да се очаква.

— Имаш ли прикритие?

— Преводач и шофьор. Какво друго? В никакъв случай не и разносвач на оръжия! Затова дръж си го, докато не ми е изгорил ръцете — и китаецът му подхвърли брезентов кобур с берета. Бе същият модел както на предишната.

— Име имаш ли си? — запита Смит и затъкна оръжието в колана на кръста отзад, кобура набута под дрехите в куфара.

— Ан Цзиншъ, само че по-добре ми викай Анди. Така ме наричаха колегите в Нюйоркския университет, а и във Вилидж, по кръчмите. Добре си поживях там, мацки колкото си поискаш, свобода на духа, да… — и добави с гордост и известно притеснение, — … аз, знаеш, съм художник.

— Браво — сухо рече Смит. — Професия несигурна, по-нестабилна и от шпионажа. Както и да е. Сега давай да идем да пием по едно кафе в „Старбъкс“ и да помислим кой толкова много се интересува от мен.