Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Пекин, Китай

Изключително строго охраняваната резиденция Чжуннанхай се намира сякаш в сянката на легендарния Забранен град в централен Пекин, там, където едно време китайските императори и императрици упражнявали властта си и се забавлявали. Векове наред тя е била дворцов комплекс с паркове и градини за отдих и удоволствия на императорския двор, там организирали конни надбягвания, ловни увеселения, пищни празници — за благородниците и васалите им — на потъналите в зеленина брегове на две езера. Всъщност Чжуннанхай това и значи: Централно и Южно езеро.

През 1949 г. комунистите завладяват страната, а ръководното им ядро незабавно се нанася в огромния комплекс, където извършва радикални промени. Преустроени и преобзаведени са пищните, подобни на пагоди сгради. Днес Чжуннанхай се споменава и с благоговение, и със страх и омерзение. Той е новият Забранен град — всемогъщата централна крепост на китайското правителство. Тук, в кралско великолепие, достолепно се подвизава Политбюро с двадесет и петте си членове. И въпреки че по силата на партийните устави трябва да му принадлежи цялата власт, на практика командва Постоянният му комитет. Тоест елитът на елита. Неотдавна броят на членовете му бе увеличен от седем на девет души. Техните решения са меродавният двигател на политиката, те са облечени с властта на специалния печат на Политбюро, на тях се подчиняват министерствата и по-ниските в йерархията институции и организации.

Тези хора или поне преобладаващата част от тях живеят със семействата си на строго охраняваната територия — в няколкото сгради — дворци в напълно кралски стил. Ръководният състав на екипите им — също. Те разполагат с апартаменти, за каквито не могат дори и да мечтаят другите китайци отвън — в огромния столичен град.

И въпреки всичко резиденцията не е нито Белият дом, нито „Даунинг Стрийт“ 10, още по-малко Кремъл. Недостъпният, закрит за простосмъртните и медиите Чжуннанхай го няма по обикновените туристически карти, макар че адресът на централния му офис стои на партийната документация и официалните формуляри. Заобиколен от пурпурна на цвят оградна стена, подобна на онази, която навремето е прикривала Забранения град от хорските очи, комплексът е така устроен и разположен, че в него не може да се надникне по никакъв начин откъдето и да е в Пекин. Обикновените китайци нямат работа там, още повече чужденците; допускани са единствено официално поканени държавни глави.

Някои от тези постановки и правила се нравеха на Ню Цзянсин, но не и всичките. Макар и член на Постоянния комитет и работещ в Чжуннанхай, Ню бе предпочел да живее извън комплекса — в самия град. За разлика от украсените с разноцветни стенописи, манускрипти, дракони и луксозни фотографски изображения кабинети на другите властимащи, неговият бе направо спартански. Ню вярваше в социалистическия принцип: от всекиму според способностите, на всекиму според потребностите. Личните му потребности бяха скромни и непретенциозни. Интелектуалните обаче бяха съвсем друго нещо.

Сега се бе настанил удобно зад отрупаното с документи бюро, с протегнати напред крака и затворени очи. Скромната обстановка бе осветена единствено от стара настолна лампа. Тя огряваше хлътналите му бузи и фините черти на лицето, отчасти прикрити зад очилата с големи рамки от черупката на костенурка. Но не светлината дразнеше очите му, Ню бе потънал в дълбок размисъл и изобщо не я забелязваше, всъщност нищо не бе в състояние да наруши духовното му равновесие и умствената концентрация.

Ню Цзянсин се бе превърнал в особено важен и силен човек постепенно — придобивайки власт стъпка по стъпка, ход след ход, винаги извършвани напълно в тайна. Откакто бе приет в партията, а сетне и в правителството, Ню бе установил, че покоят е най-важният съюзник на самообладанието, пълното съсредоточаване върху дадена материя и оттам вземането на единствено правилни решения. На заседанията на Политбюро и на Постоянния комитет той често седеше притихнал, затворил очи, неподвижен. Отначало другите смятаха, че спи, следователно е лековат, несериозен, случайно издигнал се провинциален функционер — селянче от Тянцзин. Говореха, сякаш той не присъства — и още по-лошо, все едно, че не съществува. Но след известно време се изясни (за голямо съжаление и необратимо разкаяние на онези, които си бяха развързвали езиците най-невнимателно), че чува всяка дума и обикновено решава или отхвърля проблемите още преди те да са изцяло дефинирани.