Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— О, не, не. Напротив — замисли се Лян и седна на стола си зад бюрото. — Обаче има нещо в него, дето не го… например в Тайван го поканих да ни посети, отказа ми, сетне изведнъж си промени намерението и предложи да дойде, а когато го поканихме на среща в института, неочаквано се оказа много изморен. Ей такива неща… Отложи за утре.

— Смяташ, че не е изморен, така ли?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност — но в Тайван не изглеждаше изморен. На летището в Тайпе бе весел, енергичен.

— Разкажи точно какво се случи в Тайван.

Лян подробно описа как се е обърнал с покана към Смит, как последният отклонил за друг път.

— Смяташ, че онази вечер не е имал друг ангажимент, така ли?

Лян изцъка с език, замисли се:

— Ами… просто бе хлъзгав, така да се каже, все се измъкваше. Знаете как е с човек, който е бил изненадан и се опитва да ви откаже най-любезно… то е въпрос на усет, нали?

Пан кимна, но то бе по-скоро на себе си, отколкото на учения.

— А ти каза, че ще го потърсиш отново, в по-удобен момент?

— Да.

В майора имаше нещо магнетично, може би умението да изчаква, загледан в събеседника си с тези очи, а то принуждаваше хората да говорят още и още, да кажат всичко, което знаят. И винаги постигаше своето, изстисквайки обекта като лимон.

— Стори ми се, че това е най-правилният подход за момента. Работата му в АИМИИБ е много важна за нас. Нужно е да разберем какво и как точно работят. Сигурно ще помогне на собствената ни работа.

— Значи е истински учен?

— О, да, при това много добър.

— Но е и армейски офицер?

— Мисля, че да. Полковник.

— Подполковник — поправи го Пан ужким разсеяно, но очите му не се отделяха от лицето на Лян. — След обаждането ти прегледах някои документи. В миналото му има някои странни случки.

— Странни ли? Какво искате да кажете?

— Дупки. Празни места във времето. Обичайно са обяснени с думите „служебен отпуск“ — военния термин за ваканция, да речем. Особено прави впечатление случаят със смъртта на годеницата му. Заразила се със същия вирус, върху който работела.

— О, да, зная за случая. Опасен вирус. Но отсъствието от работа е напълно разбираемо след подобно трагично събитие.

— Може би — отвърна Пан, а този път очите му бяха някъде другаде, далеч от кабинета на Лян. — Видяхте ли се снощи със Смит за втори път след разговора ви?

— Не.

— Обаче ти отиде на насрочените срещи и разговори?

— Разбира се. Нали затова участвахме в конференцията.

— Не беше ли редно и той да е на тях?

— О, да — смръщи лице Лян. — Да. Особено на две от срещите. Едната бе с негов американски колега, а другата — с личен приятел от Пастьоровия институт. Но имаше още много други срещи, помня какво ми каза — че го повикали за някакви консултации, сетне бил и на други разговори до късно през нощта.

Майорът се замисли, след малко запита:

— А на следващата сутрин неочаквано те потърси и настоя да дойде на посещение тук?

— Е, не точно по този начин и с тези думи, но даде да се разбере, че му се идва. По-точно, че се интересува от нашата покана, и то ако е възможно веднага.

— Как се получи този разговор? Как се срещнахте на следващата сутрин?

Лян се замисли, сетне обясни:

— Ами… случихме се заедно на закуска. Той обикновено се храни с онзи негов приятел от Пастьоровия институт, но тогава седна при нас и подхвърли, че би искал да разгледа нашия институт, да сподели мисли и за своята работа в АИМИИБ. Рекох, че мога да го уредя за в близко бъдеще, като смятах, че той точно това иска. Но тогава Смит се извини и намекна, че рядко пътува из азиатския регион, сега моментът бил най-подходящ и аз предложих: защо да не е веднага. Ето, така и стана.

— А той се зарадва на предложението?

— Доколкото помня, да. Всъщност измънка нещо, закашля се, но личеше, че е доволен.

Майорът отново кимна, рязко се отдели от бюрото, откъдето не бе помръднал по време на разговора, и бързо излезе.

Лян се загледа в затворената врата, удивен какво точно стана и защо бе целият този разговор, в който той самият само повтори първоначалния си доклад. Сигурен бе, че изложи всичко още първия път, когато се обади в контраразузнаването. Длъжен бе да го прави всеки път, когато пътува извън Китай. Тогава защо Пан идва специално тук и какво разбра от сегашния разговор? Най-вече защо си тръгна така неочаквано и без да обяснява нищо? Майор Пан имаше репутацията на човек, който винаги върши работа, дори и в области, където всички други се провалят. Доктор Лян поклати глава и изведнъж го полазиха студени тръпки. Хвана го страх, объркващ, мразовит страх.