Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Съжалявам, Брандън. Няма да разкрия конкретни данни, нито имена. Само ще кажа, че нашият човек е близо до успеха, но колко близо, сам не зная. Което ни изправя пред просто, но потенциално ужасно опасно решение. Ако до определено време не получим очаквания сигнал от Китай, ще се наложи „Кроу“ да спре „Императрицата“ и негови сили да се качат на борда, преди съдът да е влязъл в иракски води. На практика това значи Персийския залив. Колко точно часа има дотогава, адмирал Броуз?

Шефът на Съвета на началник-щабовете си погледна часовника и отсече:

— Седем, господин президент. Плюс-минус един час.

Вторник, 19 септември

Дацзу

След напрегнат преход на бегом през гората, често поглеждайки през рамо назад, Джон, Ашгар, двамата бойци и бившите затворници пристигнаха при основния уйгурски отряд. Само няколко минути по-късно вече цялата група се придвижваше през нивята към скритите автомобили. Ашгар седна на волана на голямата лимузина, Джон и Киавели се настаниха така, че да предоставят повече комфорт на Тейър. Най-отзад се качиха трима уйгури, насочили автомати встрани. Останалите се разпределиха между хъмвито и ландроувъра.

Потеглиха бавно, лимузината първа, възможно най-тихо, за да не привличат внимание. Грижливо се вглеждаха във всички посоки, във всяка скала, голямо дърво, изобщо във всичко, откъдето можеше да се появи евентуална изненада.

Джон си погледна часовника.

— Къде са Алани и нейната група? Нали щяха да придружават доктор Тейър и Киавели до границата?

— В скривалището — кратко, отсечено отвърна Махмут, вперил поглед напред.

— Значи излиза, че трябва да отделиш кола и част от нашите бойци да ги отведат до границата?

— Така излиза.

— Няма начин, Ашгар. Не знаем с колко хора ще разполага Фен или Ли Куони. Ще се нуждаем от всичките ти сили. Иначе онези, които отделиш, няма да се върнат навреме. Налага се да водим доктор Тейър и Киавели с нас поне докато стигнем планините. Там ще им намерим скривалище, ще ги вземем по-късно, когато се изтегляме.

Ашгар помисли и рече:

— Добре, звучи разумно. Но може би е по-умно да ги вземем с нас, ще помогнат. Вие можете ли да стреляте, сър?

— Преди доста време можех — отвърна Тейър. — За каква задача става дума?

— Нямаме право да рискуваме вашия живот, сър — намеси се с категоричен глас Смит.

— Абсолютно не — веднага го подкрепи Киавели.

— Добре — въздъхна Тейър. — Поне ми кажете за какво става дума?

Джон нахвърли основните факти около предстоящата среща при Спящия Буда: главната цел, залозите, рисковете, опасността.

— Във връзка с договора за човешките права, значи… — откликна Тейър, а сбръчканото му лице се смръщи. — В такъв случай мисията е жизненоважна. Той е може би най-значимият документ, подготвен от правителството на моя син.

— Вярно — рече Джон. — Тук залозите са глобални.

Тейър свали очилата и разтри основата на носа. Как само прилича на сина си, веднага си рече Смит, сетне се поправи: то президентът Кастила прилича на баща си. А старият мъж се облегна и се загледа през прозореца, по изнуреното лице заигра полуусмивка, малко по-късно затвори очи. Смит и Ашгар се спогледаха, вторият намигна. Вдъхва ми кураж, помисли Смит и поднови наблюдението на пътя. Встрани се редяха големи селски дворове, почти навсякъде земята бе покрита с платнища или найлоново фолио, а върху тях разстлани на тънък слой оризови зърна или нахвърлени червени чушки в очакване на утринното слънце. Покрай оградите стърчаха купчини натрупан нелющен ориз, наподобяващи снежни преспи на слабата светлина, а край тях — дървени лопати и кофи. Във всеки двор щъкаха пилета, кога на свобода, кога затворени в кокошарници, виждаха се и неизбежните кочини с едри прасета; големи, подредени в редици дървени бъчви за зеленчуковата реколта. И биволи, дремещи биволи кажи-речи навсякъде, отпуснали могъщи глави, муцуните им почти допрели земята.

Времето минаваше бавно, прекалено бавно, засилвайки напрежението. Влязоха в село, сега къщите изглеждаха по-големи, по-богати, покрити със синкавочерни керемиди, с по два или повече комина. Тук пътят бе застлан с големи каменни плочи, на мътното осветление изглеждаха вековни. Тейър се разсъни и обясни, че по тези места са го водили на работа, нали имал писарски умения.

— Виждате ли столовете встрани? — попита той оживено. — На село край пътя е като една голяма всекидневна — селяните посядат да играят карти, да пият чай, да разменят клюките. Много често разстилат ориза дори и по каменната настилка — да съхне. Коли почти не минават, а велосипедистите си карат, все едно зърното го няма. Никой не обръща внимание. За китайците оризът е древна категория, също както луната и звездите. Нищо не може да го унищожи.