Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ясно — изръмжа самият Киавели и побърза да добави: — Удоволствието е изцяло мое.

Отместиха капака, лъхна още по-свеж въздух. Излязоха един по един и запълзяха под постройката. Киавели върна дъсчения квадрат на място и побърза да го засипе с пръст, сетне последва Тейър.

Както бе казал Ашгар, часовият бе само един. Махмут и Смит залегнаха току на края на терена между бараката и столовата. Охраната се въртеше в приблизителен кръг с видима досада, полузаспал, метнал на рамо автомата. Нощният въздух хладнееше, луната се скри зад сиви облаци и сенките наоколо се задълбочиха. Стана някак си страшно и още по-мрачно.

Изчакаха часовия да направи пълна обиколка. Зад гърба му Джон притича под отсрещната барака. Когато на връщане китаецът се изравни с тях, Ашгар изскочи — същинска планинска котка — и рязко замахна. Човекът рухна на земята, Ашгар запуши устата му и понечи да го изтегли под бараката.

Тогава иззад съседната сграда неочаквано се появи втори часови и незабавно видя приклекналия над другаря му мъж. Измина дълга секунда, бавно действащият мозък на китаеца оценяваше ситуацията, сетне той посегна към увисналия на рамото автомат. Както бе уговорено, застаналият в засада Джон изскочи иззад него и обви ръка около врата му. Нападнатият успя да замахне назад с приклада. Смит избягна удара, но отслаби хватката. Мъжът се изтръгна, извъртя, понечи да натисне спусъка. Живота на Смит спаси спринтиращият към тях Киавели. Капитанът се хвърли върху часовия с подхода на ръгбист, повали го с рамо и му изтръгна автомата, но онзи успя да натисне спусъка.

Изтрещя изстрел, звукът се отрази в околните бараки и се понесе нагоре към мрачното небе.

Джон ритна падналия в главата и го повлече под бараката. В следващия миг наблизо проехтяха гласове на китайски — интонацията бе ясна, съседните часови от караула питаха какво става. Тейър изскочи навън, високо и уверено завика в отговор, високо се изсмя. Гласовете отвърнаха нещо, сетне също избухнаха в смях.

— Налагаше се да рискувам — тихо обясни той на ужасените си другари. — Казах, че в полудрямка, без да искам, съм натиснал спусъка, за малко да си прострелям крака…

— А те? — недоверчиво прошепна Киавели.

— Викнаха, че съм идиот и да гледам да не се повтори, че ще докладват…

— На косъм от… — потри изпотено чело Смит.

— Разминахме се — натърти Ашгар, а Киавели само се усмихна.

Секунди по-късно с общи усилия вече теглеха телата към столовата, където ги чакаха двамата уйгури. Единият веднага заговори.

Преди Ашгар да отвърне, Тейър преведе:

— Казва да побързаме, преди луната да се е показала. Те ще се погрижат за телата и ще ни настигнат.

Ашгар кимна:

— Правилно. Е, хайде.

Силно приведени, затичаха назад по показания им преди от Ибрахим път, прекосиха сляпата точка и Ашгар се мушна в прохода под оградата. Изведнъж Тейър се закова на място и с неуверен вид се огледа назад, като изпаднал в транс човек. Джон изтръпна, космите на врата му настръхнаха: какво му става на този човек? Досега късметът им работеше, тепърва ли да се издънват? Побърза да каже:

— Доктор Тейър, ваш ред е, влизайте, сър…

— О, да, мой ред — прошепна унесено възрастният мъж. — Знам, да, хъм… удивително, знаете ли, сякаш нещо от мен остава тук… бях голям запалянко, виках за „Доджърс“, само че те вече не били в Бруклин, така ли?

— Сега са в Лос Анджелис — зашепна Смит и внимателно го забута към отвора. — И „Джайънтс“ напуснаха Ню Йорк, сега са в Сан Франциско. Хайде, сър, моля ви…

— „Джайънтс“ в Сан Франциско, а? Боже мой… странно, изведнъж се чувствам подмладен…

Изпъна гръб и сякаш дойде на себе си. Огледа се и направо скочи в тунела, Джон го последва с огромно облекчение. Киавели грижливо огледа терена отзад и ловко се мушна в отвора, след него и настигналите ги уйгури.

— Може ли да потичаме, сър? — запита Джон от другата страна, докато уйгурите покриваха капака и замитаха земята.

Пред тях Ашгар махаше с ръка, подканваше да побързат. Луната бе закрита от облаци, но тук-таме блестяха звезди и на Смит му се стори необичайно светло. Затичаха, Тейър се справяше забележително добре. Вече в горичката, Смит въздъхна облекчено, сякаш печелеха престижно състезание. Току-що бяха извели президентския баща от затвора. Оставаше да го опазят и прехвърлят в Америка. Шега работа — рече си той и мрачно се усмихна, докато запотеният Тейър поемаше дъх.

Изчакаха да почине. Той бършеше потта от лицето и широко се усмихваше. Заобиколиха го в неравен кръг, оглеждаха се неспокойно, въртяха очи във всички посоки. В храсталака прошумоля животинче, сигурно отиваше на север. Тейър така и не престана да се усмихва и да разтрива гърди с длани. Смит чак сега забеляза зъбите му — кафяви, тук-там наръбени или счупени. На дясната ръка два пръста бяха силно закривени, като чупени и незараснали както се полага. Може би са го измъчвали? Мина малко време, дишането му се поуспокои, гърдите вече не свистяха така. Тогава отново затичаха.