Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ашгар! — обади се Киавели от ъгъла, където бе клекнал. — Имам нужда от малко помощ.

— Готово! — откликна уйгурът и с общи усилия двамата повдигнаха една от дъските на пода, изтегляйки от нея четири хлабави пирона. Отместиха и съседната, отдолу зейна отвор.

По изнуреното лице на Тейър заигра топла усмивка и той протегна ръка.

— Полковник Смит, отдавна чакам този миг. Може би трябва да кажа нещо по-смислено и тържествено, но просто съм като зашеметен.

— Истинска чест е да се запозная с вас, сър — рече Джон и здраво стисна подадената му ръка.

Бе суха, топла и леко трепереше.

— Казвам го от все сърце. Дошли сме да ви изведем оттук и много скоро вие ще сте вече свободен човек.

— За мен най-голямата придобивка на свободата ще е да се видя със сина си…

— Разбира се, сър. Президентът изпраща специални поздрави. И се надява, че много скоро ще се срещнете.

По лицето на стария затворник се разля сърдечна, широка усмивка, очите му заблестяха.

— Боже мой, надеждата ме е крепила цели 50 години. Той добре ли е?

— Доколкото ми е известно, да. Имате две внучета и те ви изпращат поздрави. Момче и момиче, вече учат в колеж. Патрик и Ейми. У дома ви очаква едно голямо семейство.

Джон се поколеба, преглътна с неудобство, стори му се, че Тейър изхлипа.

— Време е да потегляме — обади се Киавели, застанал до тъмнеещия отвор.

Смутен от проявената слабост, Тейър започна да обяснява, че уйгурите години наред копали тунели под бараките, свързващи някои от тях. Входовете-изходи в земята отдолу били маскирани извънредно изобретателно.

Киавели го прекъсна с кратки указания:

— Съжалявам, трябва да побързаме. И максимално тихо. След извънредната мярка снощи охраната има специални заповеди: директорът заплашил, че крайно строго ще наказва всяко нехайство. Повечето тъмничари са подкупени, но попаднем ли на някой от другите, нападаме и обезвреждаме, по възможност без да убиваме. Оставяме заловените в столовата здраво завързани, със запушена уста. С малко късмет няма да ни усетят чак до сутрешната проверка.

— Дотогава би трябвало да сме доста далеч оттук — кимна Смит и изгледа мълчаливия Ашгар. — Ти ще добавиш ли нещо?

— Само да наблегна на едно: без убийства. Моите хора остават.

Киавели направи гримаса.

— Те защо все още са тук?

По Ашгаровото лице се изписа нетърпение.

— Просто като фасул, г-н Киавели. Организирам ли масово бягство, властта ще ни подгони повсеместно, навсякъде, където има уйгури. Нашата борба се крепи на други принципи — бързи, точни удари, където и когато можем, политически искания… При това винаги можем да изведем който ни е нужен, а на негово място да вкараме друг. Организираната в затворите мрежа е ценно преимущество, голяма скрита сила. Но да вървим. Бързината е приоритет.

Помогнаха на Тейър да слезе в тъмната, лъхаща на влага и корени дупка. Тунелът бе майсторски изпипан, с подпори, височина около метър и половина. Вървяха приведени, но то бе песен в сравнение с тунелите под шанхайските лунтани, помисли Смит. Киавели остана последен, като придърпа нара над дупката.

— Някой от нашите по-късно ще замаскира всички следи — обеща Ашгар.

Вървяха в рехава верига: водеше Махмут, следваха го Тейър, Джон и Киавели. Смит надмогваше клаустрофобията с цялата си воля и внимателно оглеждаше приведения Тейър за признаци на болка или умора, но възрастният мъж се движеше енергично и бодро. Тунелът се виеше като огромен опашат змей, тук-таме имаше грубо изсечени допълнителни подпори и излаз нагоре — поредният вход към някое от затворническите помещения. Всички мълчаха, само Киавели на няколко пъти кихна, затискайки уста с длан, за да заглуши звука.

Накрая полъхна хладна струя пресен въздух.

Ашгар вдъхна дълбоко, спря и рече:

— Пристигаме. Излизаме под последната барака, след нея идва столовата. Сега там трябва да има единичен часови, с него ще се заема аз. Появи ли се втори, включва се Джон. Ясно, нали?

— Ами аз? — запита Киавели, упорито взрян в Махмут.

— Неотстъпно ще стоиш до доктор Тейър — меко каза Джон.

— Не бива заради мен… — незабавно протестира Тейър. — Ако ми е писано да стигна до дома, ще стигна и толкоз. Прекалено съм стар, за да страда и друг заради мен…

— Това е вярно — прямо заяви Джон, — но опитате ли да направите нещо, което не е по силите ви, ще затрудните останалите, нали?

Старият мъж наведе глава и с примирена усмивка каза:

— Да, разбирам, Киавели ще ми е телохранител, изобщо ще ми сменя пелените. Бедният капитан…