Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Изведнъж колата рязко закова, бяха завили в някаква си тъмна алейка. Гумите изскърцаха, вратата се отвори и нечии силни ръце я измъкнаха навън. Беше прекалено изплашена, за да направи каквото и да било и все пак успя да зърне лицето на жена от латиноамерикански произход. Боже как удивително прилича на нея самата! Сетне усети убождане в ръката и… потъна в блажено небитие.

Ралф Макдърмид се бе отпуснал в меката седалка на свръхлуксозния фирмен самолет, който използваше еднолично, и отпиваше от малцовото шотландско уиски. Бе специална отлежала реколта, обичаше го само с лед, без вода.

За десети път си погледна часовника и сега вече се ядоса. Къде ли се тутка шибаната му преводачка? Изпръхтя гневно, глътна остатъка и махна на стюарда да донесе нова чаша, а в същото време в просторната кабина се втурна силно задъхана хубавица. Отворил уста да изтърси злобна ругатня, Макдърмид занемя — това парче беше наистина готино. И още как! Латиноамериканска кръв, от онези с високите скули, издължени, възслаби лица, а в очите огънчета святкат. Не друго, а кръвта на ацтеките, братко мой! Пък краката й, думи няма — красота, екзотика.

— Г-н Макдърмид — изтърси тя на английски с доволно забележим акцент от лосанджелиските латиноквартали, — аз съм Долорес Естевес, вашата преводачка. Ужасно се извинявам за закъснението, но ме уведомиха буквално в последната минутка. Нали знаете, трафикът по това време е…

Какъв ти трафик, Макдърмид я оглеждаше жадно. И този особен акцент, дето звучи така секси. То у мъж такова нещо означава недостатъчно образование и може би липса на амбиции, но пък у една жена с това лице и крака… направо очарователно. Очертаваше се приятно пътуване.

А като говори, леко съска. Все по-добре и все по-добре. Какво тяло само, Боже мой. И името прекрасно — Долорес! Повтори го наум няколко пъти, произнесе го беззвучно и то сякаш се изтърколи по езика му. Може би… но не, задачата е трудна, напрегната. Е, пък като се върнат. Тя едва ли ще откаже на върховния шеф, нали?

— Напълно разбираемо, мила моя — рече Макдърмид с най-очарователния си тон и посочи седалката срещу себе си. — Моля, сядайте, настанявайте се.

Долорес му се усмихна мило, стеснително, той се ухили доволно. Сетне се замисли. Къде е срещал това момиче? Да, да, май го бе виждал някъде, и то неотдавна…

— Познаваме ли се? — запита той. — Може би от офиса?

Тя се изчерви още повече. Боже, тази срамежливост му действаше ужасно ободряващо.

— Да, сър. На няколко пъти сме се виждали там. И вчера също.

Сетне малко по-смело добави:

— Само че вие почти не ме забелязахте.

— О, не, не е възможно, ето на — припомних си лицето ви…

Отново й се усмихна, но нещо отвътре отново го жегна. Май напоследък всички жени му се виждат познати. Да не би нещо да изкуфява или що?

В същия миг се показа пилотът.

— Всички ли са на борда, сър?

— Всички, Карсън. Документите са наред, нали? Летателният план също?

— Тъй вярно, сър. Полетът ще трае около два часа. При кацането се налага митническа проверка, но имате ВИП документи, ще бъдат особено внимателни. А времето се очертава отлично.

— Чудесно. Давай.

Пристигна стюардът с питието, незабавно поръча и на дамата. Тя прехвърли крак връз крак, мярна се издължено бедро и… страшно! Но сега не е време за женкарство. Особено важна работа предстои. Перспективата утре да държи в ръка митническата декларация му действаше добре. Чувстваше се отново същият могъщ магнат. Облегна се, отпусна глава на възглавничката и се загледа през прозореца. Издължената реактивна птица се плъзна по пистата. Макдърмид затвори очи и се опита да не мисли за бъдещето. Какво толкова, по дяволите? Нали носи двата милиона? Разбира се, че ще вземе декларацията.

Дацзу

От време на време прекратяваха покера и докато все още бе светло, изслушваха докладите на уйгурските разузнавачи. Сетне обмисляха и анализираха различни сценарии за развитие на операцията. И пак покер. Ашгар спечели някой и друг долар, Джон се раздели с парите весело и с готовност — все едно принос на добра воля. Но колкото и да се опитваше да заглуши мислите, те неизбежно го връщаха към предстоящите задачи. Ужасно му се искаше да успеят и на двата фронта. Махмут си мислеше за друго — искрено смяташе, че действат в името на демокрацията и свободата в Китай. И това подклаждаше националното му чувство за гордост.

И двамата се безпокояха за евентуални капани, за неща, които не са успели да предвидят. Но не допускаха мисъл за провал. Не и това.