Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ах, тези копелета!

— Аха, вярно е, сър. Ето къде се цели г-н Макдърмид. „Императрицата“ е само лост за натиск и манипулации. Цялата игра е нагласена да предизвика лицев сблъсък между двата континентални гиганта с ядрен капацитет. И ако му е нужно, той ще интригантства и ще ни работи извън кадър, докато не започнем война, за да докаже, че САЩ наистина имат нужда от „Протектор“. И ето, качим ли се на „Императрицата“ и конфликтът избухне, той ще си е доказал тезата. Конгресът ще започне да настоява и моли да пуснем „Протектор“ на конвейерната линия, а той ще си сложи големите пари в джоба.

Този път президентът изруга с все сила.

— Забраних да се дава гласност, защото смятах, че ще изплашим хората… а то всъщност щеше да им улесни играта…

— Да, но няма да минем метър. Макдърмид знае, че трябва да се качим на „Императрицата“, защото корабът е вече почти в иракски води.

— Боже мой — въздъхна Кастила. — Сега всичко е легнало на плещите на твоя Смит. Той не се ли е обаждал?

— Обади се, но си говорихме кодирано — поклати глава Клайн и мина на „ти“. — Недобри новини, Сам. Снощи не са успели да измъкнат баща ти. Имам предвид китайското време. Смит подсказа, че може би ще опитат и днес.

Кастила преглътна. Затвори очи, отвори ги отново.

— Утре заран по наше време, нали? Тогава ли ще направят опита?

— Да, сър. Всъщност да, ще се опитат.

— Нещо конкретно не каза ли? В смисъл има ли достатъчна помощ? Смята ли, че ще успеят?

— Съжалявам, сър. Не.

— Е, защо? Не можеше да говори свободно ли?

— Смятам, че се страхуваше да не ни подслушват. Не говореше по своя телефон, а от обикновен, а той като нищо би могъл да бъде на постоянно прослушване. Мисля си, че скокът му е минал незабелязан. Местните власти не са намерили нито парашута, нито доказателства, че той е именно там. Възможно е на предупрежденията отгоре да гледат скептично. И ако извадим късмет…

— Надявам се да си прав, Фред. Човекът има нужда от стопроцентов късмет… както и ние самите.

Кастила си погледна часовника.

— Остават му четири часа. Ще минат ужасно трудно…

Понеделник, 18 септември

Хонконг

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

— На летището, моля.

Шофьорът включи брояча и умело се мушна в потока автомобили. Попаднаха на обичайните задръствания и няколко пресечки се движиха извънредно бавно. Тогава водачът направи рязка маневра и се пъхна в странична уличка.

— Оттук ще е по-лесно — каза й гърлено на кантонски през рамо.

И преди да чуе протестите на Долорес, ускори. Вярно бе, че тук се движеха значително по-бързо. Облегна се на седалката, беше й неспокойно, но знаеше, че няма какво да направи. Сигурно човекът знае някой по-лесен път за аерогарата. Така или иначе непременно трябва да стигне навреме, чакаше я най-главният шеф, вероятно вече и ядосан. Знаеше, че отиват на някакво си отдалечено място на име Дацзу в провинция Съчуан. Щеше да му бъде официална преводачка, а тази й нова задача едновременно я плашеше и радваше. Вземаха я, защото познаваше поне няколко от местните диалекти. Справяше се еднакво добре и с официалния език, и с кантонските разновидности, макар че вече бе усетила голямата разлика между езика на място и онзи, който говореха в китайските ресторанти на Лос Анджелис. Всъщност доста повече се опасяваше за английския. Защото колкото и да се бе старала, старият й акцент от гетото си личеше.