Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Според Ашгаровите хора около Спящия Буда се въртели обичайните туристически групи, възхищаващи се на красотата и духовната сила на вековното изкуство, разбира се, и постоянните агресивни продавачи на пощенски картички и сувенири. Изобщо разузнавачите докладваха за нормален ден. Засега не бяха забелязвали подозрителни личности, лица, подобни на Макдърмидовите наемници, нито на Ли Куони или Юй Юнфу. Обаче околната природа предлагаше множество възможности за скривалища. И за неочаквана поява. Напълно вероятно бе конкуренцията или семейство Юнфу да се появят последния миг под прикритието на нощта, било пеша, било с превозно средство, на коне, преоблечени като туристи или търговци.

В същото време новините от затвора бяха окуражаващи. Извънредното положение било отменено. Нямало да има нощна проверка по леглата, а на следващия ден затворниците щели да излязат на работа. То и реколтата изискваше спешна намеса: бе време да се прибират зелето, цвеклото, доматите и други зеленчуци, оризът и червения пипер. Ашгар бе убеден, че това е може би най-главният фактор директорът да отмени мярката.

И когато мракът настъпи над района на Дацзу с неговите полета и възвишения, групата с около дузина бойци потегли към затвора. Скриха колите край горичката. Джон, Ашгар и двама бойци се промъкнаха към старото място до телената мрежа. Оттук затворническият двор изглеждаше пуст, притихнал. Столовата тъмнееше в сенки. Двойните врати отзад бяха затворени, на коловоза нямаше нищо. Откъм помещението от време на време долиташе спорадичен смях или звук от протяжна песен. Затворническата охрана не се виждаше.

Важно бе да установят периметрите на постовете. Джон и Ашгар вече бяха решили, че влизането им в затвора би подобрило шансовете за тихо и гладко извеждане на Тейър с помощта на Киавели. И си бяха определили маршрут — по него ще влязат, по него ще излязат.

Продължаваха да слухтят и наблюдават, когато доловиха движение. Едното крило на двойната врата се отвори и затвори! Или така им се бе сторило? Джон напрегна взор. И ето — някой пълзеше, истински хибрид между котка, змия, човек. Правилно бе подбрал пътя — през сляпата точка и към оградата. Оказа се дребен мъж в обичайните овехтели затворнически дрехи. Повдигна глава за миг и веднага очите му заковаха Ашгар, тогава махна с ръка.

— Ибрахим е — прошепна Махмут, — прикривайте го!

Най-страшен враг им бе шумът. Макар че бяха отлично въоръжени, оръжията бяха само за в краен случай. Нищо че имаха и заглушители. Мит си е приказката, че заглушените оръжия стреляли „безшумно“. Разбира се, звукът е доста по-тих от нормалната дандания, но всеки индивидуален куршум си изплющява достатъчно високо, особено когато наоколо е тихо, както сега и тук. Извадят ли късмет, ще свършат работата с помощта на ножовете, гаротите и бойните изкуства — кой доколкото ги умее. И все пак четиримата запълзяха с готови за стрелба пистолети. Трябваше да прикриват и този движещ се насреща им човек — той рискуваше така много.

Сърцето на Джон заби по-буйно, напрежението се отразяваше. Ибрахим напредваше бавно и изведнъж потъна, сякаш земята го погълна. За миг забелязаха лакътя му — повдигна го и се скри. След мъничко земята от външната страна на оградата чудотворно се повдигна, буците се разсипаха встрани и се показа малък дървен капак. Той отскочи, видя се главата на Ибрахим, отново се скри. Пътят им бе показан, каналът — свободен.

Ашгар прошепна:

— Хайде, наш ред е.

Притича силно сгънат на две до отвора, последваха го Джон и двамата уйгури. Американецът се взря в дупката. Не бе дълбока, просто вход под оградата.

— Давай пръв — рече Ашгар настоятелно. — Прикривам те.

Джон се спусна с главата напред, пролази като четириного, излезе и затича след Ибрахим към столовата, а от дрехите му се ръсеше ситна пръст. След него хукна Ашгар, двамата му бойци светкавично заметоха „ничията земя“ пред оградата с клонки и ги последваха.

Ибрахим ги поведе през потъналата в мрак столова и кухнята. Надникнаха през прозорците — лунната светлина играеше върху покритите с дъски пътеки между столовата, трите затворнически помещения, караулното и другите сгради. Бяха правени по специално нареждане на директора — при кално време да не си цапа краката.

Строените върху дебели дървени пилони сгради се издигаха поне на метър над земята — заради дъждовните сезони, наводненията и бурите. Естествено растящи дървета, храсти и трева тук нямаше — всичко наоколо бе засъхнала, спечена земя, добре утъпкана от множество затворнически крака.