Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Изведнъж Ашгар тихо изсъска — това бе сигнал за залягане. Петимата се приземиха като един. Отпред — и вляво, и вдясно — се простираше нарочно разчистено открито пространство, непосредствено пред телената мрежа на оградата. На върха й минаваше добре опъната, остра като бръснарско ножче жица. Разстоянието бе около десетина метра — сравнително плоска, изсъхнала, осеяна с твърди буци земя. Стерилна, враждебна ничия зона.

— Налага се да огледам оградата — прошепна Ашгар — и ще взема…

— Мен ще вземеш — настоя Смит, — и без това не ви знам езика, няма как да говоря с хората ти. Иска ми се Киавели бързо да разбере, че съм тук. А бойците ще ни прикриват.

— Добре. Давай.

Ниско приведени, двамата затичаха към телената мрежа. Джон веднага се изпоти от болката. Тъкмо приближаваха, когато откъм лявата стражева кула лумна сноп светлина. Мигом залегнаха току до оградата, в носа им проникна прах от сухата почва. Джон понечи да кихне, с мъка успя да преглътне.

Лъчът мина малко над тях, отиде крайно вдясно, сетне се върна. Смит по-скоро долови, отколкото чу Ашгаровия шепот.

— Какво ли става, по дяволите? Досега не е имало такива нощни мерки?

— Нещо ги е подплашило?

— Сигурно. Слушай: щом загасят прожектора, пълзим в западна посока!

В затъмненото помещение Тейър седеше до масата и в торбичка прибираше листове и дребни предмети — оскъдни спомени от безкрайния затворнически живот. Киавели му светеше с джобно фенерче, на слабата светлина бялата Тейърова коса изглеждаше като пресен сняг.

— Добре ли се чувствате? — изведнъж попита Киавели. — Готов ли сте? Разни неща могат да ни се случат — може да се окаже доста трудничко, а? Да ни ранят, дори да ни убият. Все още имате време да се откажете.

Тейър вдигна глава и очите му сякаш пламнаха.

— Вие луд ли сте? Да се откажа от единствената възможност? Цял живот съм я чакал. Цял. Искам да видя Америка отново. Искам да видя сина си. Та това е невероятно, нали? Само какъв стар глупак съм, почти не ми се вярва, че всичко това става наистина…

По сбръчканото лице се изписа искрена радост, очите му се навлажниха. Сетне се засрами и махна с ръка.

— Моля да ме извините…

В същия миг Киавели чу нещо, пристъпи до прозореца, взря се.

— Какво беше това?

Старческият слух обаче бе слаб, Тейър не бе доловил нищо. Киавели отново надникна навън и тихо изруга.

— Мамка му!

— Какво става?

— Директорът и комендантът водят цял взвод, проверяват помещенията едно по едно. Сега отиват при уйгурите, сетне идва нашият ред.

Бледоликото Тейърово лице пребледня още повече.

— Какво ще правим?

— Върнете всички вещи по местата им. Съблечете се и лягайте, аз също. Ще се правим на спокойно заспали.

Със завидна за възрастта си скорост Тейър подреди нещата и документите по обичайните им места, сетне се разсъблече и навлече нощница. Киавели също свали дрехите и се пъхна под одеялото на нара по бельо.

Не след дълго с трясък се отвори вратата на затворническия блок. Чуха се тежки стъпки, влязоха двама тъмничари. Единият грубо заповяда:

— Стани!

И двамата подадоха сънени физиономии изпод одеялата и се направиха, че не разбират какво става. Пазачите ги задърпаха силом.

Влезе директорът, свирепо изгледа Киавели, после погледът му се премести върху Тейър и физиономията му омекна, а той се скара на подчинените си:

— Със стареца по-внимателно.

Грижливо огледа Тейър, дрехите на стола, нощницата на него, запита с мек глас:

— Затворник Тейър, вие спяхте ли?

— Знаете, дори сънувах — сънено рече възрастният мъж с полузатворени очи.

— Налага се да претърсим.

— О, разбира се, претърсвайте.

Пазачите надникнаха в шкафа, разхвърлиха наровете, дори отвориха прозореца да не би там някой да се крие. В оголеното помещение повече нямаше и какво да гледат. Влезлият по-късно комендант се разходи бавно напред и назад, изкашля се подозрително, накрая рече:

— Можете да си лягате.

Четиримата излязоха, но затворниците ясно чуха нареждането, което директорът даде отвън:

— Пред всеки блок да се поставят часови. На всеки цял час да се проверяват леглата. Обявявам извънредно положение. Утре няма да се работи. Никой няма да влиза или излиза. Абсолютно никой. До изрично второ нареждане!

Двамата началници си тръгнаха, пазачите се разпръснаха из района. Някой от тях затвори вратата отвън.

Киавели скочи и притича до прозореца. Взря се навън, като внимаваше да не го забележат.