Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Може би конкретното доказателство ще ни изведе от безизходицата. Истинската митническа декларация на кораба.

— Невъзможно е да има подобна декларация, защото такъв товар не би могъл да идва от Китай. Във всеки случай, ако може да се намери доказателство, тогава в интерес на международните закони моето правителство би трябвало да се запознае с фактите.

Сега Кастила се усмихна.

— Благодаря ви, г-н посланик. С това ми се струва, че приключва и нашата среща.

Посланик Ю се изправи, направи лек поклон и излезе от Овалния кабинет.

Очите на президента го изпратиха. Сетне натисна един от бутоните на вътрешния телефон.

— Госпожо Пайк? Изпратете ми шефа на дежурната охрана.

Малко по-късно Кастила влезе в затъмнения кабинет на Фред Клайн.

— Самолетът с Джон Смит на борда бил засечен някъде над Дацзу. Местните власти вече го търсят. Поне така заяви посланик Ю — направо рече президентът.

— Дявол го взел и него — изруга Клайн. — Надявах се поне това да не става. Джон и без това си има достатъчно тежки задачи.

— Защо не използвахте В-2 „Спирит“? Практически е невидим. Незаменими качества.

— Нямаше време да ми го прехвърлят ВВС, налагаше се да взема каквото имаха ВМС. Можеше да бъде и стратосферен изтребител, но не исках да рискувам да намерят катапулта седалка. Какво точно са засекли?

— Според Вантао само самолета, но смятат също, че от него е спуснат парашутист.

— Е, добре. Значи за второто не са стопроцентово сигурни, мястото на скока не са уточнили. Нито са намерили екипировката. С малко късмет ще се справи.

— И с помощта, която си му изпратил и за която аз не искам да знам, нали?

— Да, както говорихме, според плана. Нека само да речем, че на китайците тя няма да им хареса повече, отколкото ако екипът си бе изцяло наш — замислено каза Клайн.

Кастила го информира подробно за разговора с китайския посланик.

— Оказахме се прави. В Пекин не знаят за „Императрицата“. Не са се досещали за нищо чак до появата на „Кроу“, когато са разбрали, че нещо не е наред. Мисля, че Ю се стресна, когато споменах химикалите по име. Сто на сто незабавно ще докладва в Чжуннанхай. Е, Фред, кога очакваш да получим декларацията?

— Смит не се е обаждал, пък ми се и струва, че е още рано. Нещо ново около изтичането на информацията?

— Не, за съжаление. Търсят, проверяват, засичат. Лично аз говоря по същество само с шепа хора, и то когато имат пряко отношение към проблема.

Понеделник, 18 септември

Дацзу

Джон лежеше, наострил уши. От мястото си сред неголямата горичка от време на време чуваше шума на минаващ по отдалечената магистрала лек автомобил или камион. На около миля и нещо от тях присветваха прозорците на няколко къщи. Усещаше напрегнатото дишане на уйгурите, действаше му потискащо, макар че самият той бе овладял сърдечната си дейност. От време на време преместваше крак или се обръщаше по гръб, за да раздвижи мускулите. Отляво един от бойците изсумтя, сигурно и той се опитваше да направи малко гимнастика на схванатите си крака. Откъм затвора обаче не се чуваше нищо — ни звук, ни движение. Там цареше абсолютна тишина.

Ашгар се взря в ръчния часовник.

— Нашите трябваше да са тук досега. Нещо не е наред.

— Сигурен ли си, че са били готови с организацията?

— Би трябвало. Налага се да влезем и проверим.

— Това ми мирише на неприятности.

— Искаш да се откажем ли?

Джон замълча, замислен. Искаше му се да освободят Дейвид Тейър, но го безпокоеше евентуалната поява на големи подразделения полиция и военни в района. Неминуемо щяха да подплашат Ли Куони. И все пак… трима въоръжени професионалисти — той, Ашгар и Киавели — могат да свършат много работа за единица време. В противен случай остава да действа Киавели сам, защото Тейър вероятно не бе докосвал оръжие вече повече от половин век. Така или иначе трябва да го направят тази нощ, иначе… Но пък вдигне ли се шум и затворническата охрана усети, лошо ще стане — ще се появят въоръжени армейски части.

От всичките варианти най-добър му се виждаше извеждането на Тейър максимално безшумно с общи усилия.

— Добре — реши Смит. — Давай да ги потърсим.

Ашгар инструктира хората си шепнешком. Избра трима да придружат него и Смит, сетне петимата потеглиха. Измъкнаха се тихо от горичката и приведени, затичаха по неотдавна засята нива, оттам навлязоха в сенчеста овощна градина с отрупани с плод ябълкови дръвчета. Джон усещаше болки навсякъде по измъченото и охлузено тяло, особено докато прекосиха меката почва на нивата. Сетне, стъпиха ли на твърдата земя в градината, вече бе по-леко.