Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Засада и по-различен вариант на спасителна мисия.

— Кого ще спасяваме?

— Един документ. Същия, който изпуснах в Шанхай.

— И е важен за договора за човешките права?

— Да, доволно — отвърна Джон. — Сега и аз имам въпрос: имаш ли наум безопасен маршрут за излизане от Китай с прехвърляне през границата? Не за Тейър питам, а за документа.

— Повече от един. Човек никога не знае какво може да му се случи. Глупаци са дисидентите и революционерите, които не разполагат винаги с резервни варианти и планове за бягство. Имаме добри връзки в съпротивата. Ще има ли нужда от светкавично придвижване?

— Вероятно да.

— Ще се обадя на контактите си.

Ашгар обиколи хората и шепнешком поговори с няколко от тях. След малко всички станаха, идваше край на почивката. Прегледаха оръжието, извадиха резервни боеприпаси от скрити сред скалите сандъци. Върнаха се и шестимата часови.

Почти кръглата луна висеше сякаш досущ над върхарите на дърветата. Ашгар изпрати напред неколцина в разузнаване, подкани Джон, останалите се подредиха в колона по двама и потеглиха. След около десетина минути гората пооредя, излязоха на черен път, където ги чакаха три коли: ландроувър, доста остаряла лимузина линкълн континентал и очукано армейско хъмви.

Джон се засмя.

— Страхотна сбирка чуждестранни конски сили за провинциален Китай, а, Ашгар?

— Едната е дар от таджикски журналист, малко насила ни я подари, ама здраве да е — усмихна се в отговор Махмут. — Другите две сме ги „реквизирали“ нощем в Афганистан, досещаш се как. Ама да се чуди човек какви подаръци давате вие — янките — на разни военачалничета, било от Северния алианс, било не. И колко невнимателни са те понякога с незаслужено получената аванта. Да оседлаваме, а?

Бойците се разпределиха в трите автомобила и веднага потеглиха във верига по неравния път под звездното небе. Макар и външно да не даваха вид на добре обучено и дисциплинирано армейско подразделение, уйгурите се държаха точно така и това до голяма степен успокои Джон. Продължиха по сложна мрежа от стари пътища, минаха покрай ферми, нивя, животни. Срещнаха и хора, окъснели пътници, но те, изглежда, по принцип избягваха контактите с непознати. Ашгар подхвърли, че в тази дълбока китайска провинция дори и велосипедът е лукс. Повечето селяни вървят пеша на големи разстояния дори само да посетят близки и роднини или да разменят стоки, а превозните средства се броят на пръсти. Въпреки това зърнаха няколко автомобила пред различни сгради.

Навсякъде забелязаха следи от дейността на хора — множество подредени една след друга ферми, малки и по-големи села. Покрай пътя се мярнаха барачки — бръснарници, гостилници и чайни, но никой не излезе от тях да провери кой минава толкова късно. В Китай, било централен, градски или селски, важи стриктно правило: не е полезно да си любопитен.

— Дори и да ни видят, едва ли ще предупредят властите — рече Ашгар. — Тук хората знаят, че с тях е по-добре работа да си нямаш.

След около половин час в далечината пред тях се показа телена ограда, зад нея — две стражеви кули. Шофьорите загасиха фаровете, Ашгар тихо издаде заповед и колите излязоха от пътя, за да спрат в рядка горичка.

— Около затвора строителството е забранено. Поне на миля от него няма да видиш нито къща, нито каквато и да е друга постройка — обясни Махмут. — Най-добре е засега да останем за да не ни усети охраната.

— А сетне?

— Ще почакаме…

Неделя, 17 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Китайският посланик отново бе настоял за разговор с президента. Чарли Аурей предаде искането му — ставало дума за нещо важно и неотложно, бил много настойчив. Поставил очилата на върха на носа, Кастила тъкмо четеше наскоро предаден му проектозакон.

Аурей забеляза, че на масичката до президента край лампата стои поставена в рамка семейна снимка — вероятно Кастила току-що я бе разглеждал. Чарли я бе виждал и преди: президентът на тийнейджърски години — издължен момчурляк във футболен екип, застанал до родителите си, а те — Серж и Мариан Кастила — видимо се гордеят с него, усмихнати и тримата, хванати през кръста. Били са задружно семейство, рече си Аурей. Само че и Серж, и Мариан бяха вече покойници.

— Мога да кажа на посланика, че сте много зает, той отлично знае, че с натиск не става… или ще омекотя отказа, като обещая утре да намерите няколко минути да го вместите помежду по-важните дела. Да речем в късния следобед?