Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Дадено. Боже мой, човече, лицето ти мяза на кучи задник. Какво по дяволите ти се е случило?

Понеделник, 18 септември

Дацзу

Джон набързо разказа за сблъсъка и бягството от Фен Дун и главорезите му, а Ашгар кимаше с глава с искрено възхищение. Групата наброяваше 20 души с него самия. Както и в Шанхай, носеха същите колоритни, торбести уйгурски дрехи, тук-таме по някоя и друга западна дреха като джинсово яке. Повечето се бяха избръснали, неколцина имаха дълги, провиснали мустаци както Ашгаровите. Мълчаха, само очите им неспокойно шареха по околната местност. Ашгар обясни, че от тях никой не говори английски.

Джон също се огледа.

— Може би е най-добре да се махаме оттук, а?

Ашгар заговори, хората му образуваха кръг около двамата и потеглиха. Отляво се ширеха оризища, водната им повърхност мътно проблясваше, същински черни огледала в мрака. Отвъд тях започваха ниски хълмове, преминаващи в планини — невисоките масиви наподобяваха подредени на небесния фон мастилени шишета. Някъде там се намираха различни будистки реликви и храмове, изваяни в скатовете, изсечени в скалите. И Спящия Буда, където бе срещата на Куони с Фен Дун.

— За тези древни планини се носят легенди — обади се вървящият до Смит Махмут. — Китайците вярват, че техните върхове са слезли от небесата божества. Дошли и дълбоко обикнали Земята, отказали да се върнат обратно. Знаеш ли, американецо, понякога ми се струва, че в дадени мигове китайците не са толкова лоши хора. Само че не казвай никъде, че това си го чул от мен.

— А ти откъде познаваш Клайн? — смени темата Смит.

— Не аз лично, приятелю, по-скоро мои познати се знаят с него. Те ми предадоха молбата му, плюс значителен финансов подарък в кеш срещу вече споменатата помощ.

— Кажи името на един от тях?

— Руски инженер на име Виктор.

— И той ти се обади от името на Клайн ли?

— В началото да. Но последната задачка я уговорихме след като му препратих съобщение от капитан Киавели, от затвора.

Сега Джон разбра връзките.

— Значи поддържате контакти със затворниците уйгури?

— Китайците ги наричат престъпници. За нас обаче те са политически затворници. В същото време — дори наистина да бяха криминално проявени хора — присъдите им пак са несъразмерни с онези на китайските престъпници — много са по-големи и тежки. Нали разбираш?

— За едни дадена личност е патриот, за други — терорист.

— Тц, не е толкова просто — възрази Ашгар. — Същността на въпроса е далеч по-сложна. Помисли: кому служат делата на един борец за свобода, респективно терорист, както казваш? На неговия народ или на „каузата“? Ако служат на народа, добре. Но ако ли не, то значи, че този човек е егоманиак, фанатик, за когото „каузата“ е по-важна, отколкото истинските народни въжделения. Често си задавам този въпрос и невинаги съм толкова сигурен в отговора. Особено относно онези, които през целия си живот са работили отвъд границата за истински свободен Източен Туркестан…

— Според мен тези неща винаги са били пречупвани през егоистичните интереси на могъщите държави.

— О, така ли? Е, вярно е, съгласен съм.

Смит го погледна и пред ума му мина същата мисъл, както и на първата им среща: от устата на този човек с лице на тюркски бандит излиза толкова чист и стилизиран английски език.

Продължаваха да вървят, приближавайки следващата гориста местност, по-гъста и по-обширна от първия пояс. Стигнаха я и свиха вляво, покрай едно от оризищата. Някои от уйгурите запалиха ръчни фенерчета, Джон внимателно огледа местността с бинокъла и се стресна. Сред по-отдалечените дървета стърчаха странни конусовидни образувания, подобни на гигантски пчелни кошери.

— Какви са онези купи? — попита той Ашгар.

— Снопи неовършан ориз. Селяните го складират по този начин, за да го опазват от мишките и плъховете.

Скоро излязоха на лек склон недалеч от края на гора. Тук растяха борове, брези и множество храсти, упорито избуяли под гъстия таван от надвиснали клони с листа и игли.

Навлязоха в тази тунелоподобна на места горска обител. Ашгар даде команди шепнешком, трима от хората му се върнаха към склона. Смит разбра — Махмут оставя външни часови. Останалите се настаниха на осеяна със скали поляна, всеки си намери подходящо място, сякаш бяха идвали тук и преди. След малко още трима се плъзнаха като сенки в мрака и изчезнаха между дърветата. Бе време за почивка и уйгурите затвориха очи. Ашгар покани Джон да се настанят до останките на стар огън и нахвърли накратко последвалите изтеглянето му от плажа събития.