Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Теб — да. Но за Смит не съм убеден. Сам ли отива?

— Няма да бъде сам на мястото, сър, но мисля, че не бива да слушате повече. Така и така вероятно ще се наложи да опровергавате… с аргументацията, че не знаете нищо. Разбирате ме, нали?

— Добре, казвай колкото можеш.

— В затвора сме внедрили агент на име Киавели, той е във връзка с мрежа политически затворници. Има надежда да успеем — със Смит отвън и малко частно организирана помощ, за която по-добре да не знаете, още повече, че тези хора вече веднъж са му помагали. А където трябва, съм изпратил достатъчно пари. Така че ако не се случи нещо непредвидено, може би имаме добър шанс да изведем Тейър. Сетне Киавели ще го прехвърли към най-близката граница. Междувременно Смит отива на срещата при Спящия Буда и там действа според обстоятелствата.

Президентът наведе глава, видимо в съмнение.

— Добре. А Смит има ли къде да се крие през целия ден утре?

— Да, сър.

Кастила отново се замисли. Закима, но, изглежда, съзнанието му бе на друго място.

— Ами ако тази работа се окаже измама? Или капан? И ако изведнъж излезе, че никакви опасни химикали няма и не е имало?

— Имайки предвид всичко онова, което събрахме като оперативна и друга информация, такова предположение е невероятно.

— Ама не и невъзможно?

— Сър, в разузнаването и международната политика невъзможни неща няма, сам го знаете по-добре от мен. Не и когато е замесен човешкият фактор.

Президентът отново се загледа нейде далече, погледът му се замрежи и сякаш надхвърли стените на Овалния кабинет.

— Защо ли винаги има желаещи за президентския пост? Човек трябва да е слепец, за да си пожелае такава огромна отговорност…

Клайн слушаше, досещаше се за какво говори старият му приятел, но мълчеше. Изведнъж Кастила се сепна и се върна към настоящето:

— Във всеки случай извънредно съм задължен за всичко, което правите заедно със Смит. Никак не е леко, остават ни още броени часове, пък дано… А Китай е доста далече.

— Зная, сър. Ще се справим, убеден съм.

Президентът неволно опипа сакото и вътрешния му джоб. Там, под мекия материал, бе портфейлът, а в него — онази снимка на усмихнатия мъж с меката шапка. В очите му се появи въпрос. Ужасно му се прииска да го зададе. Но си наложи да премълчи.

Във въздуха над провинция Съчуан

Смит изхвръкна от самолета като гумена топка за секунди, превъртя се във въздуха, почувства докосването на въздуха по бузите и нищо друго, освен че виси неподвижно в пространството. Движението изобщо не се усещаше. И въпреки това летеше надолу с шеметна скорост — по-висока от сто мили в час. Време бе да провери височината и курса към зоната на скока. Вятър нямаше, луната бе скрита зад облаците. Пребори се с гравитационните сили и въздуха, доближи дясната китка максимално до очите, за да погледне светещите циферблати на висотомера и уреда за глобално ориентиране. Бе на 20 000 фута височина, в пълен синхрон с курса. Отсъствието на вятър в момента бе най-добрият му помощник.

За щастие неговият не бе изискващ максимална точност в целта скок, макар че на няколко мили наоколо имаше планини. Трябваше постоянно да следи висотомера, за да знае кога точно да отвори парашута. Кротува ли вятърът, помисли Смит, значи падам под абсолютно подходящ ъгъл, ще ме отведе право в центъра на полето. Неточни думи , рече си в следващия миг, трябваше да каже: направо в мишената .

Планираше с ръце, изпитваше особена еуфория. Изведнъж УГО-то замига — предупреждаваше, че се отклонява от точния курс. Стисна зъби и изви тяло, опъна ръцете, така го бяха учили — за да промени формата на въздушната възглавница. Успя да завие вляво, уредчето престана да мига.

Успокои се, в същия миг започна да вибрира висотомерът — сега това бе предупреждение, че наближава нужната височина и може да премине опасния праг. След него ще бъде късно за отваряне на парашута. Сърцето му заби силно, напрегна мускули, изправи тялото, както го бяха инструктирали, и рязко дръпна клупа с дръжката на гърдите.

Над него въздухът сякаш зашепна, засвистя — фината коприна на парашута се изнизваше светкавично. Погледна нагоре с надежда и… усети рязък тласък, ремъците се опънаха. Чадърът бе отворен, ремъчната система държеше идеално, Смит се движеше изцяло в рамките на планираното.

Шумовете изчезнаха, носеше се плавно надолу под големия чернеещ купол. Погледна УГО-то, бе се отклонил, но незначително. Коригира с помощта на направляващите въжета. Бяха го предупредили да не ги дърпа рязко и продължително. Върна се в нужните стойности и се взря към земята. Виждаше светлини, и то доста по-близо, отколкото бе очаквал. От стари скокове помнеше как земята изведнъж полита към теб така стремително, чак страшно да ти стане. Защото обичайно на по-голяма височина парашутистът си няма и идея от скоростта на падане.