Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— И още нещо. Не съм убеден, че е разумно да използваш повече услугите на този Фен Дун.

— Нямам време да търся друг подобен наемник. Не само че познава играчите и променливите, а е действал в Дацзу в миналото. Има право да се движи свободно из цял Китай: такъв не можеш го замени с никого. Още по-малко със западняк.

Събеседникът премълча, а Ранди напрягаше ума си да си спомни къде е чувала същия равен, точен глас. Къде? Кога? Кой бе този човек? Междувременно Макдърмид заговори отново:

— За съжаление при Фен наистина може да има проблем. И то много голям…

— Какъв?

— Възможно е да не работи единствено за нас.

— Обясни, ако обичаш.

— Например както му плащах да работи за Юй Юнфу, за да ми докладва за действията му… и започвам да се питам дали не докладва за нашите пък на някой друг? Например някой високо в Пекин. Някой, който разполага с много, много пари, или пък държи голяма власт. Иначе защо Фен ще си дава толкова зор? Парите са добри, но…

— Но ти го провери много внимателно…

Сега гласът бе тих и доста обезпокоен, да не кажем уплашен. Изразяваше съждение, а не въпрос, и звучеше доста по-различно. Ранди изведнъж загря какво всъщност я бе озадачавало. Сега чуваше истинския глас на човека отсреща. Не онзи глас със заучената дикция и специфичните модулации, който служи за публични случаи и ораторски изпълнения, а нормалния, персоналния, естествения. Службата й налагаше срещи с различни хора от правителството, Конгреса и Сената, административния апарат — бе разговаряла с толкова много лица, че паметта й отдавна бе пренатоварена с подобен вид информация.

— Проучих го максимално изчерпателно — рече Макдърмид. — Сигурни сме, че не е от тайните цивилни или военни служби. Значи, ако работи за някого, то е за частно лице.

— Частно, но с интереси спрямо „Императрицата“?

— За съжаление, така мисля.

— Много добре. Направи онова, което намериш за нужно. Не искам да зная повече подробности. Просто подсигури задачата: президентът да не получава декларацията!

— Ти искаш пръст само в печалбата, проблемите оставяш за мен, нали?

— Такава ни беше уговорката още от началото.

Сега в Макдърмидовия глас прозвуча остро предупреждение:

— Ръцете ти са толкова изцапани, колкото и моите. И помни: издъня ли се аз, издънваш се и ти.

Сетне слушалката остро изщрака.

Ранди се размърда в буика, разтри слепоочия, затвори очи и се опита да свърже гласа от разговора с определено лице. Съзнанието й завъртя цяла калейдоскопична галерия образи, един подир друг. Свързваше ги с различни случаи, обкръжения, търсеше други показатели, за които да се хване. Мозъкът й заработи като полицейски идентограф, ама не и не. Мина близо половин час и тя се отказа. Хрумна й, че отговорът най-вероятно ще дойде съвсем неочаквано, може би в асоциативна връзка с друго. Оставаше само да се надява това да стане по-бързо.

Обади се на екипа.

— Алън, прослушахте ли разговора?

— Целият — кратко отвърна Савидж.

— Някой от вас не разпозна ли гласа? — сподели притеснението си Ранди.

— И на мен ми прозвуча познато, но не можах да го свържа с определен човек. И никой друг от нашите не успя. Виж, повечето от тукашния екип са електронни спецове — тях за текуща политика не ги търси. Не знаят кой ни е сегашният директор, камо ли…

— Разбирам. Гледай да изпратиш записите в Ленгли най-спешно, може би с дипломатическата поща, а тамошните експерти да го пуснат на гласовата търсачка.

— Аз ли да докладвам?

— Не, сега се връщам и ще се обадя — Ранди непременно искаше да говори лично с директорката.

Пекин

Нощта бавно се спускаше над Чжуннанхай, отвъд стените блестяха светлините на Пекин, озарявайки звездното небе в особени тонове, а Вей Гаофан неспокойно крачеше в кабинета. Отвори вратата и застана на прага, загледан към двора и красивите върбови дървета, прекрасно подредените цветни лехи. Тази добре осветена нощем гледка обичайно го успокояваше. Но не и тази вечер. Тази нощ го бяха налегнали тежки подозрения.

Знаеше, че го наричат „най-крайният от хардлайнерите“, че тези думи би трябвало да звучат обидно, но той намираше позициите си за напълно чисти. И визиите си също. Ами да — онзи — Бухала — и приближените му либерали са политически слепци. Не могат да съзрат онова, което вижда той. Съжаляваше ги, но пък в същото време му бяха идеологически врагове. Врагове и на Китай. На онзи Китай, когото тласкат по наклонената плоскост — водещ към гибел неестествен път. И не само към гибел, а към покварата и заразата на външния свят. Техните действия отварят вратите за отровата — капитализма, религията и индивидуализма…