Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Не, не, никога не съм била, мосю директор — скромно отвърна Кер, и разбира се, излъга здравата.

Защото човек просто не говори ей така за МИ-6, макар че през последните години някои личности бяха нарушили това желязно кредо. Лошото бе, че тя самата ги бе смятала за стабилни, заслужаващи доверие. За щастие, повечето хора все още се придържат към правилата на професията. При това едва ли е особено разумно автор на шпионски криминалета да поощрява спекулации относно достоверността на сюжетите им.

Лапиер се засмя.

— Съмнявам се, госпожице Кер, но моля ви, седнете и ми разкажете за целта на посещението си.

Кер кацна на изящен, украсен с брокат фламандски стол. Наистина бе много красив, но пък изключително неудобен.

— О, да, благодаря ви. Е, с три думи да я кажа — малко изследователска работа.

— Изследователска? — повдигна вежди домакинът. — Да не планирате да пишете трилър за „Донк & Лапиер“?

— По-скоро приключенски роман, засягащ търговията с Китай през осемнайсети и деветнайсети век. Мисля, че ще бъде интересно да понапиша малко история. Просто за промяна. Вашата компания е толкова стара, известна, реномирана. Нали? Струва ми се, че първите вносители — „Жан Донк Импортърс“ — датират дори още преди това време? Права ли съм?

— Напълно. Значи имате желание да прегледате архивите ни?

— О, да, с ваше разрешение.

— Разбира се, разбира се. Нашите директори обичат гласността. И стопроцентово ще се зарадват, това е повече от сигурно — Лапиер се усмихна и изведнъж се замисли, сякаш му хрумна нещо по-различно. — Но почакайте, почакайте за миг… вие нали разбирате, че архивите ни, както и цялата ни документация към днешна дата е тук, в сградата?

Кер се направи на удивена и бързо и точно излъга:

— Хм, не, не знаех. Аз… прощавайте, значи, с други думи, те са все още оперативни? Всичките, че дори и назад — до шестнайсети век?

Лапиер кимна с глава.

— Разбира се, но ранните ни архиви са съвсем малко, търговията по онези времена е била далеч по-прост бизнес. А тези от двайсети век до последните пет години са микрофилмирани.

Кер смръщи лице.

— Хм, значи създава се известен проблем… искам да кажа, едва ли ще ми разрешите да бърникам по документацията в работно време, нали така?

— Вижте, всъщност архивите са отделени, така че, хм, всъщност това едва ли ще е проблематично. Не, трудностите идват от друго място — вече не разрешаваме достъп на независими изследователи в архива. Фактически за последен път допуснахме външни хора преди десетина години — беше един господин и се оказа, че той ни е лъгал. Практически е търсил информация за сътрудничество на фирмата с нацистите…

— Ах, срамота! — възкликна Кер. — И не е намерил, разбира се?! Че то не е и имало, нито сенчица дори.

— Точно така. Но след като някои среди разбраха, че е търсил и подозирал, вече… сами разбирате… — и домакинът не довърши изречението.

— Ох, вероятно се е отразило зле на бизнеса, нали? Значи проблемът е в това, че сте готови да ме допуснете, но не желаете това да се разчува, поне докато в следващото си произведение не опиша фирмата ви в отлична светлина. Нали така да го разбирам?

— О, да, да. Радвам се, че проявявате разбиране. Имаме успешен опит от миналото — разрешавали сме на подбрани изследователи да работят в архива нощем. Вие дали ще се съгласите да постъпим по този начин?

— Хм… даааа — замисли се Кер. — Добре, смятам, че ще съумея да променя дневната си програма. Така много ме вълнува ранната история на „Донк & Лапиер“!

— Отлично. Значи така и ще се разберем. Ще предупредим отдел „Сигурност“. Самият аз често работя до късно. Но няма да можете да изнасяте документи извън сградата. Нашият архивар ще ви развежда и показва, за да се ориентирате с по-голяма лекота. Той също ще ви научи как да работите с най-старите документи.

Кер се усмихна доволно.

— Ужасно мило от ваша страна. Благодаря ви. Какво бих могла да кажа, освен това, че приемам с радост!

— Кога бихте желали да започнете?

— Много рано ли ще бъде, ако пожелая още от тази вечер?

— Тази вечер ли? — поколеба се Лапиер и по лицето му се изписа съмнение. — О, да, разбира се. Защо пък не? Ще наредя на моя секретар да ви напише писмо и пропуск. Той пък ще ви представи на архиваря.

Дайън Кер се изправи с усмивка на лице.

— Толкова сте любезен. Просто нямам думи. Обещавам да не ви преча с нищо.

— О, госпожице Кер, не говорете така. Вярвам ви напълно.