Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Ммм, вкусно. Как ги наричате, сър?

— Huevos jalapenos , готвачът Селедоньо ги прави великолепно, нали? Само че, виж, Брандън, тук няма нужда да бъдеш толкова официален. Не сме на официален брифинг, сега сме само двамата, похапваме и обсъждаме пътуването ти.

— Още като вляза в Белия дом и се настройвам повече от официално — пошегува се Ериксън.

Вицепрезидентът имаше слънчева усмивка и приятен глас.

— Има такова нещо, и аз съм го усещал. Спомням си, че Хари Труман 12 12 33-ти американски президент — 1945–1953 г. — Бел. прев. го наричаше „големия бял затвор“, а Уилям Хауърд Тафт 13 13 27-и американски президент — 1909–1913 г. — Бел. прев. доста преди него — „най-самотното място в света“. Аз пък харесвам дефиницията на Джери Форд. Той твърдеше, че е най-симпатичното за дом обществено място. Шегичка, но пък хубава.

— На мен пък ми навява страхопочитание.

Кастила се загледа в заместника си. Добър помощник, находчив, компетентен, бързомислещ. Пък и хубавеляк. Красиви лицеви черти, съвършени бузи, гъста черна коса, само тя го правеше да изглежда поне десетина години по-млад от истинските му 40. Всъщност приличаше на холивудска звезда. Привличаше жените, а у мъжете будеше доверие. Ценна политическа комбинация.

Бяха ги преизбрали, а сегашният мандат бе пред края си. В партията все по-силно звучаха гласове, които предлагаха Ериксън за следващ президент. Кастила реши да се пошегува.

— Е, Брандън, май ще се наложи да поживееш тук, а?

Видимо харесал закуската, Ериксън дъвчеше със затворени очи. Отвори ги и добродушно отвърна:

— Голяма вкуснотия. Поздрави Селедоньо от мое име. Разбира се, Сам. Бих бил глупак, ако след толкова години съвестна работа не се пробвам с няколко лични идеи на върха, нали? Тъкмо да видя колко ще струвам като шеф, а?

— Видяхме те на последните конгресни избори, Брандън. Беше навсякъде по едно и също време. Невероятна работа свърши и всички го оценихме високо. Като президент ще си събираш вересиите — множество хора имат да ти връщат услуги. А това хич не е без значение, да знаеш…

Ериксън се усмихна още по-широко.

— Още повече, че мнозинството от кандидатите ни спечелиха. Гордея се с това.

Брандън отлично познаваше политическите игри и сметки. Именно по тази причина Кастила бе настоявал той да му бъде заместник. Сега пък идеше неговият ред, имаше отлични шансове и това си бе закономерно.

— Ще имаш ли достатъчно пари за кампанията? Знаеш, че опозицията си пълни хазната вече осем години и точи зъби за поста. Ще направят всичко възможно да се върнат на върха и срещу теб ще хвърлят абсолютно всичко, с което разполагат. Пък и като си помисля кой ще ти бъде противник… май ще застанеш срещу парите на едно от най-богатите семейства в страната.

Тук за пръв път вицепрезидентът прояви несигурност. Президентските кампании вече струваха невероятни суми. Кандидат-президентите губеха половината си време в телефонни разговори с дарители и симпатизанти или на мероприятия за събиране на пари, убеждавайки разни богаташи в правотата на каузите си. Вместо истински да работят за последните.

— Мисля, че ще се подготвя — уклончиво отвърна Ериксън.

За миг по лицето му се изписаха жадни амбиции и то придоби алчно изражение, но бързо наложи обичайната си маска на добродушния симпатичен политик.

А Кастила неволно се върна в миналото, в началото на кариерата. Бе млад конгресмен от Ню Мексико, нямаше достатъчно пари, нито пък връзки, дори и името му не бе известно. Тогава Серж Кастила му бе казал:

— Внимавай с мечтите, синко. Наготово няма да стане. Ако бляновете ти са скъпи, още отсега планирай как сам да си ги заплатиш.

В съзнанието му изплава Серж — човекът, когото винаги бе наричал татко. Усмихваше се знаещо, примигваше с изрусените от силното пустинно слънце клепки, тъмната му кожа цялата осеяна с бръчки. Този мъж го бе разбирал всячески, винаги му бе помагал по най-добрия и безкористен начин. Запита се: какъв ли съвет тогава би му дал Дейвид Тейър? За миг изпита гняв: защо му бяха отнели истинския, биологическия баща? Сетне гневът премина в дълбока тъга, каквато вероятно години наред бе изпитвал и Тейър… Да бъдеш в затвора половин век, далеч от всичко и всички, които си обичал, да ти отнемат мечтите и амбициите, това не е ли най-страшното наказание на земята? Боже мой, в какъв ли ад е бил хвърлен да страда вечно Дейвид Тейър?

Напрегна воля и се върна в настоящето.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, Брандън. Сега дай да поговорим по предстоящото ти посещение. Най-напред отиваш в Афганистан, сетне в Пакистан и Индия, нали?