Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Звучи добре. Дадено, войниче. Разкрия ли нещо, което не ми върши пряка работа, веднага ще те уведомя. И ти също така, нали?

— Съгласен.

Таксито спря на ъгъла на „Куинсуей“. Смит слезе и запита:

— Къде да те търся?

— Няма да ме търсиш. Аз нали зная ти къде си. Промени ли се нещо при теб, на рецепцията остави бележка за Джойс Рей.

— Добре — съгласи се неохотно той. — Няма да изчезнеш, нали?

Въпреки даденото обещание много му се искаше да разбере защо ЦРУ души около Ралф Макдърмид и „Олтмън Груп“. Имаше някаква важна връзка, но каква? Ще помоли Клайн да провери каква цел преследва Ленгли. Но засега трябваше да се раздели с Ранди. Нямаше как иначе.

— Няма — усмихна се тя и таксито се отдалечи.

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

В спалнята президентът все още закопчаваше ризата си, когато Джереми почука и открехна вратата, за да каже:

— На телефона директор Дебоу, сър. Твърди, че работата била извънредно спешна. Тук ли да прехвърля разговора?

Боже, нови проблеми, безгласно въздъхна Кастила. Докога?

— Разбира се, давай.

Директорката на централното разузнаване — ЦРУ — Арлийн Дебоу бе назначена по време на предшественика му. Но той я задържа на поста въпреки връзките й с опозиционната партия, защото й вярваше. Още повече, че Дебоу бе отличен професионалист.

По телефона гласът й звучеше авторитетно, отривисто — такъв бе обичайният й тон.

— Г-н президент, натовареният от мен екип завърши проверките по изтичане на информацията и обобщи резултатите. Най-много „пробойни“ имаме в отбраната и по военните въпроси. Вие знаехте ли това?

— Да, защо?

— Защото инструктирах нашата агентура да съсредоточи усилията си най-вече около Съвета на началник-щабовете и вече имам първите резултати.

Президентът се отпусна тежко на крайчеца на леглото.

— Кой?

— Заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот.

— Кот? Самият Кот? Сигурна ли сте?

Бе повече от шокиран.

— Замина за Манила по според нас неясни и доста съмнителни армейски проблеми, затова в групата му внедрихме наш агент. И веднага съмненията ни се потвърдиха: г-н Кот се измъкнал от резиденцията в цивилни дрехи и посетил елитен публичен дом, където очевидно имал среща, но нашата агентка не успяла да го проследи докрай. За сметка на това съобразила да се обади на местния ни резидент. Той веднага изпратил свой човек, който влязъл като клиент и успял да установи, че Кот „обидил“ институцията, защото не бил там с обичайните за един мъж намерения. А се срещнал с човек, комуто докладвал за неотдавнашното ви заседание по военния бюджет.

— Кой е този човек? — ледено запита Кастила.

— Ралф Макдърмид, президент на „Олтмън Груп“.

— Макдърмид? Боже мой! И го информирал за нашите дискусии?

— Да, г-н президент.

— За бизнес ли става дума?

— Засега не знаем със сигурност, но скоро ще ви докладвам. По задачата работи цяла група — наш агент със своя екип плюс местните ни хора. И в настоящия момент следят Макдърмид.

— Моля, дръж ме в течение, Арлийн. И благодаря.

— Това ми е работата, г-н президент.

Замислено върна слушалката на вилката, довърши сутрешния си тоалет. По програма щеше да закусва с вицепрезидента. Само че съзнанието му бе вече обременено с въпроси за възможните мотиви на Кот. Измама… но защо? И каква е ролята на Макдърмид? Може би е просто икономически шпионаж с цел бизнес облаги… и все пак? Или нещо съвсем друго?

Малцина знаят, че в Белия дом има две семейни столови. Едната е в северозападния ъгъл на основния етаж, а другата — горе, в частната част на сградата, преустроена през 1961 г. с малка кухня по искане на Джак и Джаки Кенеди. Също както Кенеди, и Кастила предпочиташе горната да е само за домашна употреба. Обичаха да влизат там сутрин с Каси по домашни роби да прегледат пресата, преди да са се облекли официално и потънали в задачите на деня.

Но харесваше и другата столова — на основния първи етаж. Въпреки високия й сводест таван и строгите мебели тя приличаше на повечето от другите стаи в Белия дом, а камината и боядисаните в жълто стени й придаваха топъл, уютен вид. Тази сутрин в коридора намирисваше на сирене и разни подправки. Бе поканил вицепрезидента Брандън Ериксън да обсъдят предстоящото азиатско посещение.

Оказа се, че Брандън вече го чака. Поднесоха им пържени яйца, бъркани по мексикански, с подправки.

Ериксън ги опита и одобрително кимна: