Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Помисли и се наведе, за да надникне през цепката за пощата. Успя да различи част от помещението — бедно обзаведено с евтини пластмасови столове и маси. Кушетка с бамбуково облегало и крака, здраво натъпкана със слама, възгрозна. До нея масичка със списания. Чакалня. Само че изглеждаше празна. Тогава откъде идват гласовете? Да не е сбъркал?

Завъртя дръжката на вратата колкото можеше по-безшумно и надникна. Веднага забеляза втората врата. Гласовете идваха иззад нея. Затвори тази, през която бе влязъл.

Усмихна се и изведнъж гласовете секнаха. Настъпи тишина. Защо мълчат — ясно бе дочул два гласа — на обекта и нечий друг?

Знаеше, че постъпва неразумно и все пак… Нещо го бодна в гърдите. Колко наивно от негова страна! Че това тук си бе капан. Елементарно го бяха подмамили да влезе в засада — направо смешно лесно. А той да вземе да се прави на голям следотърсач. Чавка ли му бе изпила акъла? Макдърмид имаше всички основания да очаква действия от негова страна, особено след появата му — било като Джон Смит, било като Кенет Сен Жермен. Е, сега ще го сгащят тук…

Без да мисли повече, притича като лисица и приклекна зад кушетката с готов за стрелба пистолет.

В същия миг външната врата избумтя силно, откъсна се от пантите и рухна на пода с трясък, а през нея направо влетяха двама от убийците на Фен Дун с насочени оръжия.

Този път бе готов, стреля два пъти, бързо. Първият китаец падна по лице и се плъзна по блестящия линолеум, оставяйки след себе си широка кървава следа. Вторият се изви като змия и успя да се върне назад — в коридора.

Джон пропълзя на лакти към вратата. Добра маневра — главорезът най-малко очакваше това и се показа. Смит отново натисна спусъка. Този път мъжът изгрухтя, залитна и тежко се свлече. Но, изглежда, не бе убит.

А положението се усложняваше още повече — изцяло по негово недомислие. Клекна до разбитата рамка на вратата, надникна към поредицата асансьори. Тук бе най-добрият стратегически пункт: можеше едновременно да следи коридора и втората врата в помещението. Отвън се появиха още двама, приклекнаха край ранения си колега, зачакаха Смит да подаде глава.

А той се върна при кушетката, преобърна я и изтика към входа доколкото можа, ужким барикада. Вятър и мъгла. Залегна встрани. Чуваше шумовете откъм коридора — там вече нещо крояха. Дебнещи жертвата си ловци — приближават се, стесняват клопката. Наложи си да лежи неподвижно, макар че го избиваше на лудост. Внезапно взе решение, преброи до десет, подаде ръка навън, пусна изстрел.

Проехтя силен стон на болка и гняв, в същия миг втората врата се отвори с трясък и напосоки заваляха куршуми. Джон за късмет бе доста встрани, кръвта биеше в слепоочията му, сърцето му бумтеше досущ далечен тъпан. Изскочи едър мъж с портативен картечен пистолет в ръце. Смит го изпревари — куршумът му го намери в гърдите, отхвърляйки го право в прозореца. Тежкото тяло разби стъклото, инерцията го изтласка навън, а предсмъртният му рев проехтя надалеч.

Джон издебна миг, надникна през кушетката. По коридора се прокрадваха трима. Стреля два пъти, онези залегнаха. Но докога? Ами другата врата — през нея всеки миг можеха да нахлуят още хора. Не знаеше колко са общо на брой. Провери патроните. Няколко в пълнителя, резервна пачка. Но Макдърмидовите хора сигурно са доста повече, а вероятно вече са и координирани. Неизбежно бе да нападнат едновременно — през двете врати. И тогава… Или ще го убият, или ще го заловят. Кое ли ще предпочетат?

По челото му изби ситна пот. Интуитивно усети следващата атака, застана на коляно. Този път нахлуха през вътрешната врата — двама, по-изобретателни отпреди. Опитаха да се разделят, хвърляйки се в противоположни посоки, а той трябваше да следи и коридора. Откри огън напосоки, безразборно — разлетяха се отломки от столове и маси. Двамата се върнаха, а той изхвърли празната пачка, презареди.

Изведнъж забумтяха изстрели някъде в съседство. Кой и откъде стреляше? Непосредствено отвън бе тихо. Да залегне ли или да остане на коляно? И отново се загърмя: този път разбра, че стрелят в коридора. И не срещу него…

Събра смелост, надникна. Ето ги — общо четирима, заедно с двамата, които преди минутка го бяха нападнали откъм вътрешната страна. Още двама, изглежда, онези, които бе само ранил, лежаха в една от асансьорните клетки, а вратата бе застопорена с нещо като клин. Четиримата стреляха към далечната страна на коридора. Един го усети, извърна се, пусна няколко куршума към него — колкото да го накара да залегне.