Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Очите на секретарката се разшириха от уплаха, ужасено приковани в пистолета.

— Къде е? — почти шепнешком запита Фен.

— Няма го, изчезнал — с омерзение отвърна Макдърмид. — Още преди 15 минути се е измъкнал.

— Все още е в сградата — равно рече китаецът. — Ние я наблюдаваме. Няма да се измъкне. Този път е попаднал в капана.

Джон се оглеждаше напрегнато, изпънал гръб, нещо в него жадуваше за бой. Но си стоеше зад колоната на мецанина и грижливо следеше тримата във фоайето долу. Фен Дун им бе издал тихи нареждания и бе влязъл в асансьора — сам. Индикаторното табло над асансьорната врата скоро показа къде е слязъл. На горния етаж, под мансардния, точно там, където и Смит смяташе, че ще отиде. Е, очакваше го и все пак бе по-раздрусан: вече бе почти сигурно, че Макдърмид го е забавил нарочно с 15-те си минути — да повика и да даде време на убийците си да пристигнат. Което означаваше само едно: председателят и директор на могъщата групировка „Олтмън“ почти стопроцентово не само е играч в кризата около „Императрица майка“, но и пряко замесен в най-кървавите й аспекти.

Междувременно тримата главорези във фоайето се размърдаха и ужким разхождайки се, заеха ключови позиции, завардвайки всички възможни входове и изходи. Не мина повече от минута и Фен Дун се върна, Джон дори не успя да засече излизането му от асансьора. Сякаш с помощта на магия лидерът на глутницата изведнъж се появи в центъра на фоайето и даде някакъв знак на подчинените. След миг се събраха в един ъгъл и навели един към друг глави, започнаха да се съвещават, а будните им очи не пропускаха никой от излизащите навън хора.

По едно време Фен зорко огледа парапета на мецанина и на Смит му се стори, че погледът на китаеца го пронизва. Отстъпи назад и интуитивно опипа беретата на кръста, понахлупи сламената шапка и веднага взе решение. Поприведен, с леко прибрани навътре пръсти на краката, за да си придаде по-превзет вид, той самоуверено се насочи към стълбището и заслиза по него.

Наложи си волята да не поглежда към убийците, макар и те да го измериха с очи. Напрегнат до болка, вървеше към изхода и очакваше всеки миг някой от тях да го спре. Отмина ги и пътят до стъклените врати му се стори безкраен. На прага отново усети нечий жарък поглед в тила или просто така му се стори. Сега вече ще го спрат! Когато това не се случи, стъпи на улицата и изпита неимоверно облекчение.

Пое по улицата, пресече, а слънчевата светлина му се стори невероятно приветлива, повече от приятелска. След малко се върна по отсрещния тротоар, застана точно срещу сградата на „Олтмън Груп“ и зачака.

Бе почти тъмно, когато най-накрая Ралф Макдърмид напусна сградата, макар че Фен Дун и хората му излязоха часове по-рано — един по един и бързо поеха в различни посоки, сякаш отиват на определени поръчки. Настъпваше вечерта и тълпите по улиците чувствително набъбнаха. За щастие влажността на въздуха сега се понасяше по-леко и Джон Смит последва ръководителя на „Олтмън“ без особени усилия. Но бе уморен и неспокоен.

Макдърмид стигна до централната метростанция и влезе. Джон изчака двайсетина секунди, купи си билет и го последва. На перона нямаше много хора, но Смит запази нужното разстояние, като се опитваше да провери дали някой друг не придружава или също не следи обекта. Може би го охраняват? Или е някакъв трик. Каза си, че по-скоро е второто.

Влакът пристигна, Макдърмид се качи, Смит след него. В същия вагон, само че през задната врата. Обектът се придвижи напред, докато си намери място по свой вкус — на една от поставените отделно бляскави седалки от неръждаема стомана. Седна и се загледа в пространството, избягвайки погледите на уморените пътници и многобройните цветни реклами. Текстовете бяха на китайски и доста по-различни от онези дни, когато островът все още не бе под контрола на Пекин и всичко бе и на английски.

Джон си избра подходящо място и застана странично спрямо седалката на Макдърмид, като гледаше отражението му в насрещния прозорец. Първият логичен въпрос бе защо човек с ранга на Макдърмид пътува с метрото? Може би отива някъде съвсем наблизо? Или му е писнало от огромните фирмени лимузини и охраната, която не е лично негова, а на друг високопоставен чиновник? Не обича натоварените улици? Едва ли. Икономии? Още по-малко! Но имаше нещо… да — може би не желае никой да знае, дори и фирмените шофьори, къде точно отива? Тц, не беше убедително.