Онова, към което Ню тайно се стремеше в момента — подписването на договора за човешките права, — сигурно би донесло по-добър живот за всички. Подозираше, че този документ има доста повече противници, отколкото привърженици. И то от двете страни на океана — сред висшите чиновници по върховете на властта… било тя държавна или партийна.
Хонконг
С учтива усмивка на лице Джон Смит се настани на удобен стол в чакалнята пред просторните офиси на „Олтмън — Азия“. Със собствените си уши бе чул гласа на Макдърмид да казва на секретарката, че ще го приеме. След минутка отвори черното куфарче, което носеше, с видимо намерение да извади нужните документи и изведнъж скочи на крака, като го затвори с трясък.
— Дявол да го вземе! — изруга той и веднага погледна към удивената жена зад бюрото. — Моля за извинение, госпожице, не биваше да употребявам такива думи. Прощавайте много… но се е случило нещо извънредно досадно… изглежда, съм си забравил бележника с най-важните факти долу в „Донк & Лапиер“… аз ей сегичка…
Погледна си часовника и изведнъж делово заяви:
— Макдърмид обеща да ме приеме след 15 минути, но аз ще се върна най-много до десет.
И преди секретарката да успее да каже и дума, Смит хукна с куфарчето към асансьорите. Натисна бутона, двойните врати се отвориха. За щастие клетката бе празна. Джон се вмъкна и приветливо махна с ръка на занемялата жена. Времето му бе съвсем кът, мълчаливо умоляваше асансьора да побърза, сякаш това бе възможно. Слезе два етажа по-надолу и бързо закрачи по коридорите, докато намери тоалетна. Влезе в една от клетките и бързо съблече костюма и обувките, за да ги замени със синьото яке, гуменките и сламената шапка, които извади от куфарчето. Сега заприлича на крещящо облечен американски турист с повече пари, отколкото вкус.
Прибра си костюма в куфарчето, а него този път постави в раницата. Сложи я на гръб и се измъкна в коридора.
Хвана първия асансьор за надолу. По етажите влизаха и излизаха разни бизнесмени, делови мъже в официални костюми. В мецанина слезе, като се промуши сред хората, които отиваха към фоайето.
Мецанинът бе направо задръстен от скъпи бутици, пътнически бюра, магазини за канцеларски стоки. Средната му част бе изрязана и оградена с мраморен парапет на ниво човешки кръст, през него на равни разстояния минаваха носещите етажа колони. Отвъд парапета се виждаше полупретъпканото фоайе по-долу. Джон се прикри зад дебела колона — оттам можеше да наблюдава стълбището от мецанина към фоайето, вратите на асансьорите и входа на сградата. И търпеливо зачака.
Търпението му бе възнаградено сравнително скоро. В сградата влезе едър китаец — позна го мигом, отдавна се надяваше пак да се срещнат. Същият, който бе ръководил нападението в Шанхай: Фен Дун. Следваха го трима, чиито лица Джон също разпозна. За пръв път имаше възможност добре да огледа Фен. Бе прекалено блед — сякаш в кожата му кръвта не достига, ниско подстриганата му коса — червеникава, напръскана с бяло. Бе малко по-нисък, отколкото си го представил Смит, но за това бе виновен мракът. И все пак бе доста висок за китаец, при всички случай над метър и осемдесет и силно мускулест, като нищо тежеше около стотина килограма. Спря за миг на място и лениво, но с набито око огледа фоайето, сякаш търси нещо. Или някого.
* * *
Наложил дежурна усмивка на лицето си, Ралф Макдърмид се измъкна от личния асансьор, свързващ мансардния етаж с най-горния. Огледа чакалнята с очакване да види прословутия доктор Сен Жермен, но тя бе празна. С изключение на секретарката, която го гледаше със страхопочитание.
Намръщи се и запита:
— Къде е той?
— Ох, г-н Макдърмид, съжалявам, сър, то стана неочаквано… Г-н Сен Жермен току-що слезе на долния етаж — забравил си бележник с важни данни в „Донк & Лапиер“. Каза, че веднага се връща…
В същия миг си погледна часовника и въздъхна.
— Ох, Боже мой! Обеща, че нямало да му отнеме повече от 10 минути, но вече минават 15-те… Да се обадя ли да проверя къде се бави?
— Обадете се. Но само проверете дали е там или дали въобще е бил там. Нищо повече. Не говорете с него и не искайте да го изпращат отново тук.
Замисли се и реши, че е напълно възможно по някаква си причудлива причина този тип да се е върнал в „Донк & Лапиер“.
Секретарката се обади, зададе въпросите, прекъсна връзката и погледна Макдърмид с недоумение.
— Казаха ми, че не е при тях и изобщо не се е появявал.
В същия миг вратите на асансьора се отвориха с лек съсък, а Макдърмид се извърна. От клетката излезе Фен Дун с деветмилиметров глок в ръка. В широката му длан оръжието изглеждаше като детска играчка.
Читать дальше