Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Сподавяйки собствените си писъци на ужас, Нурия се отдръпна от умиращия мъж, като закри с ръка очите на дъщеря си да я предпази от страшната гледка. Дочу зад себе си още викове на страдание и се обърна. Много, от мъжете, жените и децата на улицата бяха паднали на колене или се прививаха от агония — пищяха, стенеха, опипваха собствените си тела, обезумели от ужас. Десетки хора бяха засегнати. И докато се оглеждаше, все повече падаха, поразени от невидимата чума, връхлетяла квартала им.

В продължение на няколко безкрайни секунди Нурия само наблюдаваше адската сцена около себе си с растящ ужас, без да е в състояние да разбере мащабите на клането, което ставаше пред паникьосаните й очи. После грабна Таса в ръцете си и побягна към най-близката врата в отчаян опит да намери спасение.

Но беше твърде късно.

Нурия Бесегир усети първите парещи вълни на болка, която тръгваше от поразените бели дробове и се разпространяваше с всяко вдишване в останалата част на тялото й. Тя запищя от страх, после се олюля и падна, като напразно се мъчеше да предпази дъщеричката си. Опитваще се да я притисне плътно към себе си, но ръцете й бяха започнали да се разпадат, след като тъканта на кожата и мускулите се разтвори и се отдели от костите.

Сякаш нажежени ножове се забиваха в очите й. Зрението й се размаза и после изчезна. С последните останки от нерви върху красивото й само до преди миг лице тя усети как нещо мокро и меко изтече от очните й кухини. Отпусна се на тротоара, произнасяйки молитви за забрава, за смърт, която да сложи край на болката, раздираща всяка част от раздробяващото се тяло. Молеше се отчаяно за дъщеря си, надявайки се на безнадеждното, че малкото момиченце ще бъде пощадено от подобни страдания.

Но накрая, преди да настъпи мракът, осъзна, че молитвата й остана нечута.

— Мамо — чу тя Таса да скимти. — Мамо, боли… толкова боли…

Полето на Вирджиния

Търс се облегна на тъмната стена в малкия кабинет на Бърк. Изглеждаше спокоен, почти отпуснат, но погледът — напрегнат и съсредоточен. Той продължаваше да държи беретата, която отне от офицера на ЦРУ. Деветмилиметровият пистолет изглеждаше малък в огромната му дясна ръка в ръкавица. Усмихна се студено, долавяйки нарастващото безпокойство у двамата американци, които седяха, без да мърдат, под зоркия му поглед. И Бърк, и Кит Пиърсън не бяха свикнали да се подчиняват на нечия чужда воля. Търс се забавляваше да върти на пръста си двамата старши разузнавачи.

Разгледа малкия старинен часовник върху бюрото на Бърк. И последните изстрели отвън замряха няколко минути преда това. Досега шпионите, които неговите хора преследваха, трябваше да са мъртви. Колкото и да бяха обучени, никоя двойка агенти от ФБР не можеше да се мери с неговия екип от бивши командоси.

В слушалката на главата му се чу глас.

— Тук е Укида. Имам да докладвам нещо от терена.

Търс се изправи, опитвайки се да прикрие изненадата си. Укида, бивш японски десантчик, бе един от петимата мъже, на които възложи да преследват нарушителите и да ги вкарат внимателно в подготвената засада в северния край на фермата на Бърк. Той очакваше да му докладват по-скоро от мястото на засадата.

— Казвай — подкани го Търс.

Изслуша разказа на Укида за пълния провал мълчаливо, без да издава гнева си. Четирима от мъжете бяха мъртви, включително Макрей, най-добрият му следотърсач. Засадата, която планираха, се бе пропукала откъм фланга. Това бе лошо, но още по-лоша бе новината, че оцелелите от екипа му бяха изгубили дирите на оттеглящите се американци. Това, че хората му бяха открили и повредили автомобилите на нарушителите, не го утешаваше много. Те вече се бяха свързали без съмнение със своя щаб и са докладвали за онова, което са чули. Вероятно са поискали и подкрепление.

— Да продължаваме ли? — попита Укида.

— Не — тросна се Тръс. — Влизайте в автомобилите и чакайте инструкциите ми.

Беше проявил прекалена самоувереност и екипът му плати висока цена. Шансовете в тая тъмница да открият американците, преди да им пратят подкрепление, бяха съвсем нищожни. А дори и в този слабо населен селски район стрелбата можеше да привлече внимание, което не бе препоръчително. Беше време да изчезват от това място, преди ФБР или друга организация да сформира кордон.

— Неприятности? — попита хладнокръвно Кит Пиърсън.

Тъмнокосата жена бе доловила гнева и колебанието в гласа му. Тя се изпъна в стола си.