Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Той натисна дистанционното на телевизора на един от няколкото конкуриращи се двадесет и четири часови кабелни новинарски канали. Върху екрана се появиха безлюдни улици на предградие до Париж. Кадрите се излъчваха от хеликоптер, кръжащ високо над мястото. Изведнъж образите се уголемиха и върху екрана се показаха стотици странни купчинки от стопена плът и кости, които някога са били човешки същества.

„… хиляди хора се смятат за умрели, макар че френското правителство категорично отказва да прави предположения за причината или мащабите на очевидното бедствие. Външни наблюдатели обаче изтъкват поразителните прилики между тукашните смъртни случаи и смъртните случаи, причинени от изтичането на нанофаги от Института за напреднали технологии «Телър» в Санта Фе, Ню Мексико, само преди няколко дни. Засега е невъзможно да се потвърдят подозренията им. Само на няколко отряда от гражданска защита, екипирани с противохимично защитно облекло, бе позволено да влязат в Курньов, за да проверят за оцелели и да потърсят отговори…“

Целият разтреперен, Кастила изключи телевизора.

— Мили боже — прошепна той. — Отново се случи.

— Така е, сър — отвърна тъжно Пауъл-Хил. — Страхувам се, че е точно така.

Все още с телефона в ръка, Кастила стана от леглото и си наметна халата над пижамата.

— Извикай всички тук, Емили — каза той, напрягайки се гласът му да звучи спокойно. — Възможно най-скоро целият Съвет за национална сигурност да се събере в Ситуационния салон.

Той изключи телефона и набра друг номер. Телефонът в другия край на линията звънна само веднъж.

— Тук е Клайн, господин президент.

— Спиш ли някога, Фред? — попита Кастила.

— Когато мога, Сам — отвърна шефът на Първи секретен отдел. — Което е много по-рядко, отколкото бих искал. Едно от неудобствата на професията, страхувам се, точно като при твоята работа.

— Видя ли новините?

— Да, видях ги — потвърди Клайн. Той се поколеба. — Между другото, тъкмо смятах да ти звънна.

— За този нов ужас в Париж ли? — попита президентът.

— Не съвсем — отвърна тихо другият мъж. — Макар че може и да има връзка, която все още не мога да проумея изцяло. — Той се изкашля. — Току-що получих много тревожен доклад от полковник Смит. Помниш ли какво каза Хидео Номура за увереността на своя баща, че ЦРУ води тайна война срещу Движението на Лазар?

— Да, спомням си — каза Кастила. — Първата му мисъл бе, че това е признак за влошаващото се психично здраве на Джинииро. И ние двамата с теб се съгласихме с него.

— Така е. За съжаление обаче трябва да ти кажа, че по всяка вероятност Джинииро Номура е имал право — каза Клайн с печална нотка в гласа. — И двамата сме сгрешили. Допуснали сме фатална грешка, Сам. Страхувам се, че висши служители от ЦРУ и ФБР, а вероятно и от други служби, наистина участват в незаконна кампания на саботажи, убийства и тероризъм, чиято цел е да бъде дискредитирано Движението на Лазар.

— Това е тежко обвинение, Фред — каза строго Кастила. — Много тежко обвинение. Веднага трябва да ми съобщиш фактите, които го потвърждават.

Ръководителят на изпълнителната власт слушаше мълчаливо, докато Клайн му разказваше за доказателствата, събрани от Джон Смит и Питър Хауел както в Ню Мексико, така и пред провинциалната къща на Хал Бърк във Вирджиния. — Къде са сега Смит и Хауел? — попита Кастила, след като шефът на Първи секретен отдел привърши.

— На път с автомобил към Вашингтон — отвърна Фред. — Те са успели да се измъкнат от наемниците, устроили им засада точно преди час. Изпратих им подкрепление и транспорт в мига, в който Джон се свърза с мен.

— Добре — каза Кастила. — Ами какво е станало с Бърк, Пиърсън и техните наемници? Трябва да ги арестуваме и да започнем да разплитаме тази каша.

— Имам лоши новини — отговори бавно Клайн. — Моят екип е подслушал честотите на местната полиция и противопожарната служба. В къщата на Бърк има пожар. В този миг пламъците са все още извън контрол. А местното шерифство не е успяло да разбере кои са били участниците в стрелбата, за която са съобщили съседи. Нито пък са открили някакви тела в полето пред къщата.

— Явно са избягали — осъзна Кастила.

— Някой бяга — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Но кой и колко надалеч, остава да разберем.

— И докъде стига тази гнила история? — попита Кастила. — Чак до Дейвид Хансън ли? Дали моят директор на Централното разузнавателно управление не води тайна война под носа ми?