Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

„Номура Фарматек“ притежаваше ескадрила съветски транспортни самолети „Ан-124 Кондор“. По-големи и от транспортните самолети гиганти С-5 на американските ВВС, кондорите можеха да пренасят по сто и петдесет тона товар. Опериращи от своята централна база на Азорските острови, те бяха използвани от „Номура Фарматек“ за пренасяне на мобилни болници, оборудвани с операционни отделения и лаборатории за диагностициране, навсякъде, където имаше нужда от спешна медицинска помощ. Компанията се гордееше, че нейните болници можеха да пристигнат най-много за двадесет и четири часа на всяко място, сполетяно от силно земетресение, тайфун, епидемия, пожар или наводнение, по целия свят.

— Това е щедро предложение — каза бавно Кастила. — Но се опасявам, че никой от пострадалите не е оцелял извън института. Тези наномеханизми са убили всеки, когото са достигнали. Никой не е останал жив, за да бъде лекуван от твоя медицински персонал.

— Има и други начини, по които хората ми могат да помогнат — отговори деликатно Номура. — Имаме две мобилни лаборатории за ДНК анализи. Вероятно ще помогнат да се ускори неприятната работа по…

— … идентифициране на мъртвите — довърши Кастила вместо него. Той си припомни, че според преценките на Федералната служба за управление на извънредни ситуации щяха да минат месеци, преди хилядите раздробени човешки останки пред разрушения институт „Телър“ да бъдат идентифицирани. Всяко нещо, което можеше да ускори този бавен, мъчителен процес, бе добре дошло. Независимо от юридическите и политическите усложнения. Той кимна. — Напълно си прав, Хидео. Всяка помощ ще е добре дошла. — После въздъхна. — Виж, късно е и съм много уморен от тези отвратителни няколко дни. Честно казано, бих пийнал нещо силно. Ти искаш ли?

— Да — отвърна Номура. — С най-голямо удоволствие.

Президентът отиде до бюфета близо до вратата към личния му кабинет. Преди това госпожа Пайк го бе заредила с чаши и бутилки. Взе една от бутилките. Беше пълна с кехлибарена течност.

— Скоч? Това е двадесетгодишно малцово уиски. Беше едно от любимите на баща ти.

Номура наведе очи, явно притеснен от емоциите, които предложението предизвика у него. Бързо направи поклон с глава.

— Вие ме ласкаете.

Докато наливаше, Кастила внимателно наблюдаваше сина на своя стар приятел, опитвайки се да открие промените след последната им среща. Хидео Номура наближаваше петдесетте години, но късо подстриганата му коса бе все още изцяло черна. Беше висок за японец от неговото поколение. Толкова висок, че можеше спокойно да гледа повечето американци и европейци лице в лице. Лицето му бе слабо, а покрай ъгълчетата на очите и устата си имаше само няколко тънки бръчици. Отдалече Номура можеше да мине без проблеми за по-млад с десет, дори петнадесет години. Само отблизо човек забелязваше отпечатъка на годините, скритата тъга и потиснатия гняв.

Кастила подаде една от чашите на Номура, а после седна на мястото си и отпи от своята. Сладката пареща течност затопли езика му и се плъзна леко, оставяйки леко горчив вкус и дъх на дъб. Забеляза, че гостът му опита питието без особено удоволствие. Синът не е като бащата, напомни си той.

— Има още една причина, поради която те помолих да дойдеш тази вечер — каза Кастила, нарушавайки най-накрая неловката тишина. — Може би е свързано по някакъв начин с трагедията в института — Той подбираше внимателно думите си. — Трябва да те попитам нещо за Джинииро… и за Лазар.

Номура изправи тялото си.

— За баща ми? И за Движението на Лазар? А, разбирам — промърмори той. Остави чашата си. Беше почти пълна. — Разбира се. Ще ви кажа всичко, което мога.

— Ти беше против участието на баща ти в Движението, нали така? — попита Кастила внимателно.

Японецът кимна.

— Да — той погледна президента право в очите. — Моят баща и аз никога не сме били врагове. Нито пък съм крил някога възгледите си от него.

— А именно? — зачуди се Кастила.

— Че целите на Движението на Лазар бяха възвишени, дори благородни — отговори тихо Номура. — Кой не би искал да види планетата ни чиста и мирна? Но предложенията му? — той сви рамене. — Безнадеждно нереалистични в най-добрия случай и налудничави — в най-лошия. Светът се крепи върху острието на нож, като ширещият се глад, хаосът и варварството са от едната страна, а от другата е утопията. Технологията поддържа този деликатен баланс. Ако се откажем от напредналите технологии, както иска Движението, цялата планета ще бъде тласната в кошмара на смъртта и разрушението — кошмар, от който може никога да не се събуди.