Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Костанцо се изпоти и дишането му се учести. Внимавай, заповяда си той. Движението ще отмъсти на враговете, когато му дойде времето.

Километражът на хондата отмери още един километър. Наближаваше мястото на срещата. Той намали скоростта и се наведе напред, взирайки се през предното стъкло към височините вляво от него. Това е мястото.

По навик Костанцо натисна мигача, излезе от пътя и продължи към малкия каньон, който се виеше като змия към планината Серильос. Гумите на хондата хрущяха върху слоя малки камъчета, донасяни периодично от пороите. По стръмните склонове на дерето тук-там стърчаха полуизсъхнали дървета и храсти.

На половин километър оттатък пътя каньонът свиваше на север. Още по-тесни падини се събираха на това място от всички посоки. Тук дърветата бяха още по-уродливи и стърчаха между заоблени камъни и ниски хълмчета от чакъл. От двете страни се издигаха стръмни скални стени на пластове от мръсно жълтеникав пясъчник и червеникав глинест камък.

Костанцо загаси двигателя. Беше тихо. Сякаш въздухът бе застинал. Дали не беше подранил? Или закъснял? В заповедите, които получи, ясно се подчертаваше значението на точността. С ръкава на ризата избърса от челото си капките пот, които се стичаха към зачервените му очи и щипеха.

Измъкна се от хондата с малък куфар в ръка. Изправи се и зачака, без да знае какво да предприеме от тук нататък.

Внезапно откъм едно от тесните дерета светнаха фарове. Изненадан, Костанцо се обърна в посока към светлината и засланяйки с ръка очите си, се помъчи да види нещо през заслепяващия го лъч. Забеляза единствено смътните очертания на голям автомобил и на две или три фигури, които вероятно бяха на мъже, изправени до автомобила.

— Сложи куфара долу! — нареди висок глас по мегафон. — После се отдалечи от колата си. И дръж ръцете си така, че да ги виждаме!

Костанцо се подчини. Тръгна вдървено напред, а стомахът му се сви. Вдигна ръцете си високо във въздуха с дланите към тях.

— Кои сте вие? — попита той.

— Федерални агенти, господин Костанцо — отговори гласът по-тихо, без да използва мегафона.

— Но аз не съм направил нищо лошо! Не съм нарушил закона! — отговори той, усещайки как гласът му трепери от страх, и се ядоса на себе си, че се издаде.

— Не? — провикна се пак гласът. — Подпомагането и поощряването на терористична организация е престъпление, Андрю. Сериозно престъпление. Не съзнаваш ли?

Костанцо отново облиза устните си. Чуваше как сърцето му бие лудо. Петната от пот под мишниците му се уголемиха.

— Преди три седмици мъж с твоето описание е поръчал два джипа „Форд Екскършън“ от две отделни автокъщи в Албъкърки. Два черни форда. Платил е за тях в брой. В брой, Андрю — повтори гласът. — Ще ми кажеш ли как така човек като теб е имал подръка близо сто хиляди долара?

— Не съм аз — протестира той.

— Продавачът на автомобили може да те идентифицира, Андрю — напомни му гласът. — За всяка трансакция над десет хиляди долара следва да се съобщи на федералните власти. Не знаеше ли това?

Хванат натясно, Костанцо застина с отворена уста. Трябваше да се сетя за това, осъзна той притеснен. Изискването да се декларират големи суми пари в брой бе част от мерките за борба срещу наркотрафика, но също и друг начин Вашингтон да следи и предотвратява прояви на недоволство. Развълнуван от факта, че Движението на Лазар му е поставило специална задача, той бе забравил за разпореждането. Как е могъл да постъпи така глупаво? Коленете му затрепериха.

Една от фигурите тръгна напред бавно, придобивайки формата на забележително висок мъж с едро телосложение.

— Не можете да отречете фактите, господин Костанцо — каза му той. — Изиграли са ви.

Активистът от Движението на Лазар стоеше отчаян, без да помръдне. Беше вярно, помисли си той. Излъгали са го. И защо не се учудваше? Цял живот му се случваше — отначало в дома му, после в училище, сега отново.

— Ще опиша човека, който ми даде парите — каза той. — Аз съм много добър физиономист…

Един деветмилиметров куршум се заби точно между очите и мозъка и се пръсна в тила му.

Човека с пистолета със заглушител в ръка, високият член на групата „Хораций“ погледна към мъртвото тяло.

— Да, господин Костанцо — каза Търс тихичко. — Не се съмнявам в това.

Смит бягаше. Бягаше, за да се спаси. Правеше го, но не можеше да си спомни защо го прави. Другите бягаха покрай него. Сред ужасяващите им викове, долови звук от жужене. Погледна зад рамото си и видя огромен облак от летящи насекоми, който го връхлита се и затича по-бързо, а сърцето му заби с висока скорост.