Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Не се безпокой, Фред — увери го Смит. — Ще направя всичко възможно.

— Дискретно, моля те — напомни Клайн.

— Дискретността е второто ми аз — отговори ухилено Смит.

— Наистина? — попита шефът на Първи секретен отдел язвително. — Не знам защо, но нямаше никога да отгатна. — После стана сериозен. — Късмет, Джон. Ако се нуждаеш от нещо — достъп, информация, прикритие, каквото и да е, — ние сме насреща.

Все още ухилен, Смит изключи телефона и компютъра и започна да се приготвя за дългия ден, който го очакваше.

Емъривил, Калифорния

Някога заспало малко градче, пълно с разнебитени складове и ръждясващи работилници, Емъривил изведнъж процъфтя като един от центровете на биотехнологичната индустрия в района на залива. Мултинационални фармацевтични корпорации, компании от областта на генното инженерство и предприемачи, търсещи нови ниши като нанотехнологиите, се надпреварваха за офис и лабораторни пространства по протежението на натоварената междущатска магистрала 80 между Бъркли и Оукланд. Наемите, таксите и жизненият стандарт бяха безбожно високи, при все това повечето корпоративни директори се стремяха към околностите на Емъривил, за да са близо до първокласните университети, големите летища и което вероятно бе най-важното, до великолепния изглед към Сан Франциско, залива и Златните врата.

Изследователският център по наноелектроника на корпорацията „Телос“ заемаше целия първи етаж на новопостроения небостъргач от стъкло и метал, който се издигаше източно от подстъпите към Бей Бридж. „Телос“ се интересуваше повече от печалбата от милионите инвестиции в оборудване, материали и персонал, отколкото от известност, и не афишираше много присъствието си тук — нямаше дори скъпо светещо лого върху сградата. Училищни групи, политици и представители на печата не бяха допускани тук, за да губят от времето на корпорацията. Сигурността бе в ръцете само на един охранител, който дежуреше точно до главния вход.

Заместник-шефът на корпорацията „Пасифик Секюрити“ Пол Ию седеше зад гишето с мраморен плот в помещението за охраната и четеше криминале. Той обърна една страница мързеливо и забеляза, че убиват още един заподозрян, когото смяташе за убиеца. После се прозя и се протегна. Полунощ отдавна мина, но му оставаха още два часа до края на смяната. Той се размърда върху неудобния въртящ се стол, нагласи широкия край на кобура, който висеше отстрани на хълбока му и се върна към книгата. Очите му се затваряха.

Тихо почукване на стъклената входна врата го разбуди. Ию погледна натам, очаквайки да види някой от полуоткачените бездомни нехранимайковци, които понякога се скитаха наоколо погрешка. Но пред погледа му се появи червенокоса миньонка с притеснено изражение. Току-що откъм залива се бе спуснала мъгла и тя изглеждаше премръзнала в тясната синя пола, бяла копринена блуза и етапно черно вълнено сако.

Охранителят се измъкна от стола, стегна камуфлажната си униформена риза и вратовръзката и се приближи до входа. Младата жена се усмихна облекчено, когато го видя, и се опита да отвори вратата. Беше заключена.

— Съжалявам, госпожо — викна й през стъклото. — Сградата е затворена.

Уплашеното й изражение се върна.

— Моля ви, само трябва да се обадя по телефона да извикам аварийна кола — примоли му се тя. — Колата ми се развали в горния край на улицата, а мобилният ми телефон не е зареден.

Ию се замисли за миг. Правилата бяха железни. Никакви непозволени посетители след края на работния ден. От друга страна, никой от шефовете нямаше да узнае, че се е направил на добър самарянин за тази отчаяна млада жена. Да го наречем добрината за тази седмица, реши той. Освен това тя беше много красива, а той от край време си падаше по червенокосите.

Извади магнитната карта от джоба на ризата си и я прекара през ключалката. Вратата издаде бръмчащ звук и се отвори. После бутна тежката стъклена врата с приветлива усмивка.

— Заповядайте, мадам. Телефонът е…

Бухалката го цапардоса точно между очите и отворената уста. Той се преви на две, причерня му пред очите и се олюля безпомощно. Преди още да се опита да докопа оръжието си, вратата рязко се отвори. От удара се сгромоляса по гръб на пода. Няколко души нахълтаха през отворената врата във фоайето. Силни длани го подхванаха и извиха ръцете му зад гърба, а после закопчаха китките със собствените му белезници. Някой друг нахлупи върху главата му качулка от плат. Някаква жена се наведе и прошепна в ухото му: