Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— С пистолет оправяте ли се? — попита Смит.

— Оправям се…

Смит вдигна и двете оръжия, огледа ги, подаде й по-малкия макаров. Извади пачката на своя, върна я на място, свали предпазителя, провери има ли патрон в цевта. Фиона направи същото, личеше, че го умее.

Тогава на задната врата някой рязко почука.

— Хей, вие вътре, какво става? — чу се гърлен, дълбок мъжки глас и когато никой не отговори, добави: — Фиона, там ли си? Аз съм, Олег. Живи ли сте с доктор Смит?

Джон се завъртя рязко, насочи пистолета във вратата, готов да открие огън. Но чернокосата се пресегна и бързо натисна ръката му надолу.

— Недей — рече тя кратко. — Това е приятел. Тук сме, живи… — обади се тя на онзи отвън.

— А другите?

— Извън обръщение — отвърна Фиона. — Единият завинаги, другият е жив, но го чака дяволско главоболие.

— Това е хубаво — рече гласът, а вратата изскърца силно, опъна се, но се отвори.

На прага стоеше висок мъж с широки рамене и силно посивяла коса. В едната ръка държеше пистолет със заглушител, с другата настойчиво махаше да излизат.

— Давайте! По-бързо! Време няма, милицията пристига.

Смит се взря удивено в едрия като мечка човек. Че той го познаваше! Има ли начин да сбърка това винаги ведро и леко надменно изражение, профила, големия нос — такъв, какъвто се среща по древните римски монети?

— Боже мой! Киров! Дявол ме взел, та това е Киров! — възкликна Джон. — Генерал-майор Олег Киров от руската Федерална служба за сигурност.

— Вече не, докторе — тъжно рече Киров и сви големите си рамене. — Пенсионираха ме, пуснаха ме на паша, както казвате вие — американците. Хората в Кремъл смятат, че не съм достатъчно лоялен спрямо плановете им да възстановяват старите порядки.

Джон кимна, отлично познаваше и ситуацията, и игрите по тези деликатни места. Преди няколко години му се бе наложило да работи в тясно сътрудничество с този великан с открито лице и огромен гръден кош — тогавашен висш офицер от ФСС. Заедно бяха участвали в отчаяна гонитба на престъпници, откраднали контейнер със смъртоносни причинители на едра шарка от руска база за производство на биологични оръжия. И оттогава често се бе питал как ли се чувства Киров — човек, тясно свързан с най-изявените политически реформатори на своята страна — при управлението на режима на Дударев и неговата клика.

Е, сега вече имаше отговор на въпроса си.

— Хайде да оставим приказките и служебните клюки за по-късно — намеси се Фиона и им посочи към улицата. — Незабавно трябва да изчезваме. Погледнете нататък!

Навън се събираше тълпа, която бързо растеше. Наоколо тичаха хора с изплашени и побелели лица, загледани в намачканата линейка и съседните безразборно спрели автомобили.

— Вярно — рече Киров, поглеждайки през рамо.

Сцената беше типична за тежка катастрофа: успелите да избегнат верижния сблъсък при таранния удар на Киров коли стояха все така оставени напряко на улицата, кой където бе съумял да закове на място. Повечето от шофьорите вече любопитно оглеждаха здраво омачканата, обърната странично линейка. Други, чули трясъка на удара, излизаха от съседни сгради и домове, ресторанти и кафенета. Неколцина от зяпачите оживено говореха по мобилните си телефони, повечето вероятно викаха милицията и бърза помощ.

Киров изгледа американците.

— Къде е онова, заради което ходихте на срещата? — запита той, имайки предвид бележките на Веденская.

— Тук са, тук са, при мен — рече Фиона и се извърна да вземе найлоновия плик от заляната с кръв седалка.

Смит се наведе към идващия в съзнание, простенващ мъж с бяла престилка, свлякъл се в ъгъла на линейката. Лекарят помръдваше, движеше ръце и се опитваше да намери нещо на пода, вероятно търсеше своя пистолет.

— Трябва да го вземем този негодник — настоя Джон. — Налага се да му задам няколко въпроса. Най-напред откъде, по дяволите, е научил името ми, че и чина?

Бившият генерал от ФСС кимна с разбиране.

— Правилно, въпросът е напълно точен. И ако не друго, то поне ще бъде полезно да научим кой му дава заповедите и къде ви бяха повели.

Заедно със Смит извлякоха пъшкащия мъж на улицата. По рядката му коса се бе съсирила доста кръв, очите му се отваряха и затваряха, но явно не можеше да ги фокусира. Подпирайки го от двете страни, двамата понесоха ранения покрай линейката, като от време на време се налагаше да го влачат, а краката му се тътреха по уличната настилка. Фиона вървеше след тях и хвърляше обезпокоени погледи към неголямата, но разпиляна и нарастваща група любопитни и зяпачи.