Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Джон се изправи уморено, изтупа снега от коленете си и отмести очи от неподвижното тяло на Веденская. Опитваше се да надвие в себе си усещането за провал и съжаление. Всъщност такъв е животът, нали? Пациенти умират, винаги са умирали. Случва се. Но от това не му ставаше по-добре, всъщност винаги така бе посрещал нечия смърт — като свое собствено поражение.

Белоликият лекар провери пулса, сетне се заклати на пети и отсече:

— Бедната жена. Вече е много късно. Нищо не мога да направя за нея. Хайде, момчета, качвайте я. Поне да я отнесем оттук — по-надалеч от любопитните очи на зяпачите.

И махна с ръка на санитарите, които вече сваляха носилката от автомобила. Те послушно кимнаха и се заеха да изпълняват нареждането. Поклащайки съжалително глава, докторът се изправи бавно. С презрение огледа оредяващата тълпа наоколо, а сетне очите му се спряха върху двамата американци.

— Кой от вас може да ми каже какво точно се е случило тук? Инфаркт предполагам?

— Едва ли — равно отвърна Джон.

— А защо не?

— Тя колабира съвсем неочаквано, получи конвулсии и мускулни спазми — секунда след като настъпи очевидна респираторна недостатъчност — изреди симптомите Смит, надявайки се руският му да е достатъчно убедителен. — Очните зеници се свиха екстремно. Опитах дишане уста в уста, а когато сърцето спря, и кардио-пулмонално, неуспешни и двете.

Лекарят го изгледа, повдигна вежди.

— Много точно резюмирано. Вие, изглежда, имате медицински знания, г-н… хм, не ви зная името. Изглежда, не сте и руснак, нали?

— Да. Аз съм Мартин. Джон Мартин — вдървено рече Смит, проклинайки се мислено за грубата грешка.

Сбърка като начинаещ и се подведе да обяснява с медицинско арго, което за нещастие не се вписваше в легендата Мартин. Ясно бе, че неочакваната кончина на Елена Веденская го бе разтърсила много по-силно, отколкото си даваше сметка.

— Всъщност медицинско образование нямам. Карал съм курсове за първа помощ.

— Курсове значи, а? За първа помощ? Наистина ли? Иначе демонстрирате забележителен усет — усмихна се лекарят с учтива ирония. — И все пак имам късмет, че сте тук.

— Така ли? Че защо? — запита Смит с лошо предчувствие.

— Вашите умения и наблюдения са нужни за протокола и смъртния акт, които трябва да съставя веднага по повод трагичния инцидент, нали така? — спокойно отвърна онзи и кимна с глава към Фиона Девайн. — Затова се налага да ви поканя — вас и тази очарователна дама ето тук — да ни придружите до болницата.

Фиона се намръщи.

— О, не се безпокойте, нищо тревожно няма — заговори лекарят, ръкомахайки. — Просто рутинна процедура, но няма как — такива са правилата. Иначе ви уверявам, че ще свършим бързо и безпроблемно.

Двамата санитари бяха закопчали тялото с колани за носилката и вече се изправяха. В този миг Джон се оказа най-близо до тях и случайно чу репликата на единия.

— Внимавай къде пипаш, бе глупак — изсъска едрият мъжага. — Допираш се до десния крак, току-виж си пипнал онова…

Онова! Смит замръзна, усети кръвта си да се вледенява. Сега сцената със „случайния“ сблъсък и чадъра на улицата се завъртя вихрено в съзнанието му. Онзи, „пияният“, бодва Веденская с върха на неотворения чадър? Ами да! И тутакси всички симптоми си дойдоха на мястото: респираторен колапс, конвулсии, свити зеници, рухване на сърдечната дейност.

Боже мой, помисли Джон, те са я убили! Трябва да са и инжектирали някакво смъртоносно нервнопаралитично вещество, твърде възможно да е било вариант на зарин или VX, при това пряко в кръвния поток, за да е максимално бързо и гибелно. Иначе дори и капка върху кожата от която и да е от тези две силно токсични субстанции убива човек. Ами да, практика, използвана от шпионските служби на бившите социалистически страни. Вдигна очи и улови очите на лекаря с белезникавата кожа: гледаха го пресметливо, сякаш го изучават.

Смит отстъпи крачка назад.

Усмихвайки се небрежно, мъжът в бялата престилка ловко измъкна от джоба си малък, компактен пистолет. Беше „Макаров“ ПСМ, същият руски модел, дето е копиран от „Валтер“ ППК. Задържа го ниско долу до хълбока, насочвайки го в сърцето на американеца, поклати глава и рече:

— Надявам се да не се поддавате на изкушението да вършите глупости, подполковник Смит. Иначе ще се наложи да ликвидираме и вас, и прелестната госпожица Девайн. Направо ще е срамота, нали?

Лицето на Смит се разкриви в гримаса на безсилие — яд го бе на самия себе си, отлично знаеше, че трябваше да изчезне навреме, Фиона Девайн го предупреди и пак се оказа в сегашното тъпо положение. Лекарят бе далеч, поне достатъчно далеч за каквото и да е контрадействие. Отзад стояха двамата яки санитари, а ето го и шофьора — също едър, масивен в раменете като тях, вече слизаше от колата. В следващия миг направи две крачки встрани, в ръцете му се появи пистолет, който допря някъде в кръста на Фиона. Лицето й побеля, дали от гняв или страх, а може би и от двете.