Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Веденская се замисли, поколеба се кратко, огледа се внимателно дали някой не ги наблюдава или подслушва и пак направи пауза. Сетне заговори шепнешком, думите й едва се разбираха в общия фонов шум на разговорите и смеха наоколо.

— Чух един слух… нещо, което ме озадачи и силно разтревожи…

Двамата американци мълчаха, наострили уши.

Рускинята въздъхна и продължи:

— … един от болногледачите, човек, прекарал доста години като политически затворник в трудовите лагери, твърди, че видял… видял с очите си онзи налудничав учен Вулф Ренке — преглеждал умиращ пациент…

Смит се стресна и се понадигна от стола.

— Ренке ли? — попита той с удивление.

— Ренке… Вулф? Кой е този? — попита веднага Фиона.

— Източногермански учен. Най-вече специалист в областта на биологичните оръжия с изключително отблъскваща репутация заради множеството си изобретения за масово изтребление с особено жестоки методи — обясни й Смит и поклати глава със съмнение. — Но няма начин да е бил той. Просто е невъзможно. Този мръсник е мъртъв много отдавна…

— Така се говори — тихо го прекъсна Веденская. — Обаче човекът, за когото говоря — болногледачът, той е напълно с ума си, човек много видял и препатил. Освен това познава Ренке отлично, дори бих казала… болезнено добре. Като затворник е присъствал на поредица отвратителни експерименти, които Ренке е провеждал с хора в същия лагер.

— Къде е този човек? — обади се Фиона. — Можем ли да го разпитаме по-подробно?

— Само ако можете да говорите с духове — саркастично отвърна сивокосата рускиня. — Защото умря, падна под колелата на трамвай, и то скоро след като разказа какво е видял в болницата.

— Падна? Или някой му помогна да падне? — мрачно запита Смит.

— Говори се, че бил много пиян, когато се случило — сви рамене Веденская. — Знам ли каква точно е истината? Защото той наистина много пиеше. Почти всички руснаци пият и се напиват по едно или друго време — рече тя и се усмихна горчиво, изпускайки поредното кълбо тютюнев дим, а сетне многозначително потупа с пръст ръба на празната чашка от водката.

Отвън вихрушката трупаше сняг. Всичко наоколо побеляваше бавно. Едри, пухкави снежинки неуморно се стелеха по улици и тротоари, паркирани коли и пейки, белият килим постепенно растеше, а повърхността му палаво искреше под светлината на уличните лампи и потрепващите лъчи на автомобилните фарове.

От вратата на „Каретний двор“ излезе младолик мъж с дълъг, леко закривен нос, поспря се за миг и продължи да закопчава ципа на дебелото си яке. Изчака трафикът да понамалее и с отривисти крачки пресече опразненото в момента платно по диагонал. Веднъж стъпил на отсрещния тротоар, той бързо закрачи на изток по „Поварская“, като енергично се провираше сред множеството пешеходци, по това време най-често забързани за домовете си. Повечето носеха чадъри и покупки, направени по вечерно време от множеството магазини в големия район около „Арбат“. Мъжът обаче носеше чадъра си сгънат, пъхнат небрежно под мишницата.

Измина около двеста метра по улицата и спря, за да си запали цигара. В този момент до него се закова бавно движещ се черен луксозен автомобил.

Задният прозорец на колата леко се спусна, мярна се вътрешността й, но на слабата улична светлина почти нищо не се виждаше достатъчно ясно.

— Веденская е още в ресторанта — прошепна младоликият.

— С двамата американци ли е? — запита тих глас от колата.

— Да. Оставих един от моите хора там да ги държи под око. Ще докладва в момента, когато си тръгнат. Сигурно ще е скоро, поне така изглеждаше, когато излизах.

— Екипът ти готов ли е?

Мъжът кимна и дълбоко смукна от цигарата, а върхът й припламна в мрака.

— Напълно готов.

Ерих Брант се наведе напред — достатъчно, за да се види на мижавата светлина грубоватото му лице с квадратна челюст.

— Добре — отсече той и леденосивите очи леко пробляснаха. — Тогава да се надяваме, че подполковник Смит и приятелките му са се насладили достатъчно на вечерята. Защото ще им е последната.

Смит избърза пред дамите, отвори вратата на ресторанта и любезно ги изчака да минат. Фиона Девайн и Елена Веденская излязоха навън, той ги последва. След топлата атмосфера в „Каретний двор“ и вкусните източни специалитети мразовитата нощ ги обгърна в ледените си обятия, безмилостно прониквайки под всеки пласт от облеклото. Джон изскърца със зъби, за да спре тракането им, и поразкърши рамене. Беше благодарен за полученото в Дрезден топло вълнено палто.