Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Тръгнаха по „Поварская“, след малко поспряха, за да се сбогуват. Покрай тях вървяха пешеходци, заобикаляха ги, понесли торби и чадъри, всеки забързан за някъде — било за покупки, било у дома. Не спираше и потокът от коли, подобните на дълги мечове фарове подскачаха в снежната вихрушка, от време на време нечий клаксон гневно изсвирваше, изскърцваха спирачки, гумите меко се плъзгаха по натрупания сняг.

— Това е за вас, Джонатан, както говорихме — промърмори Веденская и изпод дългото си почти до земята палто измъкна дебел найлонов плик. — Използвайте съдържанието разумно.

Смит го пое мълчаливо и побърза да надникне в него. Видя няколко оръфани медицински списания, някои на английски, други на руски и немски. Прелисти най-горното, беше остарял с няколко месеца брой на „Лансит“. Сред печатните страници имаше няколко други, машинописни и на кирилица — очевидно това бяха бележките на сивокосата рускиня, — извадка на най-важното от онова, което бе записвала на ръка. Джон повдигна очи, срещна нейните и кимна благодарно. Знаеше колко много рискува тя в този миг, предавайки му ги по този начин.

— Много ви благодаря още веднъж. Ще направя всичко необходимо те да попаднат където трябва.

— Хубаво, Джонатан. Надявам се, че с малко късмет ще бъде спасен животът на много хора — отвърна Веденская и рязко изви лице към Фиона. — И да не забравите уговорката ни!

— Няма — тихо обеща Фиона. — Имена няма да има, доктор Веденская, обещавам ви. Можете да бъдете сигурна в това.

По-възрастната жена кимна уморено, насили усмивка и рече:

— Е, в такъв случай да ви пожелая всичко най-ху…

В същия миг залитна силно напред, почти повалена от човек, който се блъсна в нея отзад. Вървеше бързо, устремно, с ниско наведена глава и вдигната яка вероятно заради силния снеговалеж. Веденская се задържа на краката си само защото успя да се хване за ръката на Смит. Ядосана, се завъртя рязко и извика:

— Какво правите, не гледате ли къде ходите!?

Засрамен, човекът отстъпи крачка назад — беше млад, с леко закривен нос.

— Извините! Моля, прощавайте — смотолеви той, усмихвайки се възглупаво и се наведе да вдигне изпуснатия си чадър, а сетне продължи нататък, залитайки леко.

Веденская подуши въздуха и с отвращение възкликна:

— Пиян беше! Още няма осем часа, а той вече е полувдървен от алкохола. Това е нашата национална трагедия! Дори и най-младите се тровят по този отвратителен начин…

— Вие как сте? — загрижено запита Смит.

Все още побеляла от възмущение, със стиснати устни, рускинята отвърна:

— Добре съм. Стори ми се само, че онзи пияница ме бодна с чадъра в крака… но едва ли е нещо сериозно.

Сетне опипа крака си, разтри с пръсти отзад дясното бедро.

— Мисля, че е време да се разделяме — побърза да каже Фиона, загледана с подозрение към изчезващия вече надолу по улицата пиян човек. — Взехме нужното. Няма смисъл да стоим тук и да рискуваме да привлечем нечие внимание.

Смит кимна и се огледа. Нещо се въртеше в подсъзнанието му. Извърна се към Веденская, повдигайки плика със списанията.

— Още веднъж ви благодаря, Елена. Ще ви се обадя по електронната поща…

Думите му секнаха, когато очите им се срещнаха, рускинята го гледаше ужасено.

— Елена, за бога? Какво има? Какво ви става?

Тя с мъка пое малко въздух, сетне се задави хрипаво, отваряйки уста като риба на сухо. Джон ясно видя опънатите на врата й мускули — опитваше се да каже нещо и не успяваше. Очите й бяха широко отворени, гротескно изпъкнали, сякаш ще изскочат от орбитите, а зениците й се превърнаха в мънички черни точици. В следващия миг коленете й поддадоха и тя се свлече на тротоара.

Шокиран, Смит понечи да я хване, но не успя. Елена Веденская колабира и се свлече като парцалена кукла. Ръцете и краката й затрептяха в конвулсии, тялото й се сгърчи, отпусна се и отново се изви в поредица гърчове.

— Извикайте линейка… бърза помощ! — викна Джон на Фиона.

Но тя вече бе извадила телефона си и набираше 03 — номера на московската служба за спешна медицинска помощ.

Джон клекна до извитото тяло на рускинята, но какво можеше да направи? Силните, накъсани конвулсии затихваха, сега тя лежеше по гръб. Смит пусна плика на тротоара, свали ръкавицата и постави два пръста на врата й, опитвайки да улови пулса. Беше прекалено бърз и слаб, подобно на пърхаща с криле простреляна птица. Лош признак. Наведе се, почти легна върху нея, приближи ухо до устните и носа й. Тя не дишаше.