Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Ако е така, трябва да действа бързо, преди под един или друг претекст да е решил да сложи край на интервюто.

— Все пак може би има и по-лоши неща от полицейската корупция и невежество — рече тя на глас. — Ето например този нов култ към официалната тайна. Метод, който лично аз намирам за ненужен, дори опасен, да не говоря за това дали е нормален като процедура. Особено когато става дума за сериозни дела на общественото здравеопазване и безопасност.

Малкович я изгледа с интерес и повдигна вежда.

— Мисля, че не ви разбрах добре, г-це Девайн. За какъв „култ към тайната“ ми говорите?

Фиона поклати глава, сви рамене.

— А с какво друго име могат да се нарекат опитите да се скрият от обществеността новините за нова смъртоносна болест? И не само от руското общество, а и от компетентните органи на международните здравни организации.

— Нова болест ли казахте? — Малкович се наведе напред, видимо заинтересуван, а в очите му се появи безпокойство. — Моля ви, изяснете се.

Сетне я изслуша търпеливо и внимателно, докато тя излагаше фактите около наученото от нея и Смит в отделните им контакти с Кирянов и Петренко, макар и да прикри важното обстоятелство за смъртта на двамата. Както и това, че фаталното заболяване вече е разпространено и извън Русия. Когато Фиона завърши, Малкович я гледаше напрегнато, а по лицето му се бе изписало недоверие.

— Разполагате ли с някакви доказателства за потвърждаване на слуховете относно тази болест?

— Доказателство ли казахте? Не, не притежавам. Все още не. Никой от другите, запознати със случаите, лекари не иска или не смее да разговаря с мен, а цялата документация е под ключ — каза Фиона, поклащайки глава. — Надявам се обаче и вярвам, че вие осъзнавате опасността. Така или иначе рано или късно данните ще излязат на бял свят. И ако Кремъл — или, да речем, някой от ръководните хора в Министерството на здравеопазването — прикрива началото на нова епидемия поради криворазбран патриотизъм, с цел избягване на обществена паника или международни усложнения и неудобство… сам разбирате колко ужасни и катастрофални могат да бъдат последствията.

Лицето на Малкович се разкриви за миг.

— Да, наистина. Икономическите и политическите щети ще бъдат ужасяващи. Световната общност и финансовите пазари никога не са прощавали на нация, опитала се да прикрие нещо като световна епидемия от типа на СПИН… или още по-лошо…

— Аз имах предвид и евентуалната загуба на човешки живот — подхвърли Фиона в този миг.

Хладна усмивка пробяга по устните на Малкович.

— Е, предавам се, г-це Девайн — рече той, гледайки я право в очите и в тях се четеше нещо, подобно на уважение. — Усещам, че не вървим по точния път и май заслужавам да бъда упрекнат. Защо не кажете направо какво точно искате от мен? Сега съзнавам, че досегашните ви въпроси са били просто камуфлаж, начин да завъртите разговора ни към друга тема. А именно опитите да бъде прикрита въпросната история с болестта, нали така?

— Е, не е точно — отвърна тя и леко се изчерви. — И все пак искрено се надявам вие да упражните огромното си влияние в тази страна спрямо засегнатите министерства, за да бъде хвърлена светлина върху загадъчното заболяване.

— Значи очаквате аз да ви помогна да разкриете фактите и да направите журналистическия си удар, нали? — сухо запита Малкович. — Ей така, само защото имам голямо и добро сърце?

Фиона му се усмихна, опитвайки се да се държи по същия полусърдит, полуироничен начин.

— Е, г-н Малкович, вие сте широко известен с филантропията си — започна тя. — Но дори и да не беше така, сигурна съм, че сте абсолютно наясно каква е цената на добрата реклама.

— Забравихте да кажете и обратното — на неудачната реклама, госпожице — отвърна той и се засмя зловещо, но после поклати глава в знак на съгласие. — Е, добре, г-це Девайн, добре. Аз ще направя каквото мога, за да отворя някоя и друга официална врата пред вас, но това ще бъде сторено така, че да отговаря и на моите интереси.

— Благодаря ви — рече тя, затвори бележника и сетне се изправи. — Ще бъде много любезно от ваша страна. Хората ви знаят как да ме намерят.

— Нямам нужда от благодарности — подхвърли Малкович и учтиво се изправи заедно с нея, а изразът на лицето му бе загрижен. — Ако това, което ми казахте тази сутрин, е вярно, надявам се, че не сме закъснели в опита си с общи усилия да поправим ужасна, почти непростима грешка.

Джон Смит излезе на улица, водеща навътре в пустия и тих, заобиколен с дървета площад на име „Патриаршие пруди“. Обувките му скърцаха върху хрущящия под тях сняг, иначе бе тихо, почти никакви други звуци нямаше. Тук, сред дърветата, не проникваха силните шумове и ревът на движението по натовареното околовръстно шосе, което московчани наричат „Садовое колцо“. Звучеше само далечен, приглушен бръм. Някъде надалеч ехтяха детски смях и викове, малчуганите се биеха със снежни топки или може би строяха снежни укрепления. Измежду дървесните стволове и голите разкривени клони към Смит надничаха покрити със сняг причудливи форми и образи на същества от руските басни на деветнайсети век, странни скулптурни фигури с размазани от снега черти.