Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Той стигна края на големия, покрит с лед басейн в средата на площада и там спря за миг, напъхал ръцете си в джобовете на дрехата. Не бе лесно да ги стопли при нулевите московски температури. През лятото този неголям, сравнително изолиран парков кът е любимо място за отдих на московчаните, винаги пълно с усмихнати лица, слънчеви лъчи и песни. Но сега, през този сив и мрачен зимен ден, то му показваше другото си, не така приветливо лице.

— Тук, на същото това място, се е появявал самият дявол, знаете ли? — обади се женски глас току зад него.

Смит се сепна и извърна глава.

Фиона Девайн стоеше недалеч от него, между две безлистни липови дървета. Бузите й розовееха от студа, върху черната й коса бе кацнала елегантна кожена шапка. Пристъпи напред към него и се усмихна.

— Дяволът, а? — възкликна Смит. — Самият дявол? Буквално или фигуративно?

Синьо-зелените й очи се оживиха още повече.

— Е, като в литературно творение, разбира се. Поне така да се надяваме — рече тя и кимна към езерцето. — Писателят Михаил Булгаков е използвал това място за първа сцена в „Майстора и Маргарита“. В нея Сатаната пристига ето тук, готов да се поразходи из атеистка Москва от Сталиново време.

Смит внезапно потрепера, може би бе от студа, който вездесъщо проникваше дори и през дебелата подплата на вълненото му палто, или поне се надяваше да е от него.

— Страхотно място за среща, няма що — рече й с бърза усмивка. — Мразовито, мрачно и прокълнато? В типичния руски контекст. Липсва само понесената вихрено от конете шейна и глутница виещи подире ни вълци.

Фиона се засмя.

— Малко духовен песимизъм в комбинация с черен хумор, а, подполковник? Вие май ще се вместите в местната действителност по-добре, отколкото си мислех — отвърна тя и се приближи още повече, заставайки почти до него на покрития със сняг тротоар.

Главата й стигаше едва до рамото му.

— Моят екип приключи с проверката на хората от списъка, който ми дадохте — сега говореше с друг глас, рязък и много по-тих. — Готова съм с информацията за вас.

— Е, и? — запита Смит и тихичко подсвирна, донякъде изненадан.

— Най-безопасният и сигурен обект според нас е доктор Елена Веденская — твърдо рече тя.

Смит кимна бавно. Също както бе и случаят с Петренко, с нея се бе запознал навремето на една научна конференция, а след това — през последните няколко години — се бяха срещали отново и отново на сходни медицински форуми. Помнеше я, макар и не много ясно, но все пак в съзнанието му се появи образ на педантична жена, някъде в началото на петдесетте си години. Личност, чиито умения, воля, призвание, разбира се, и компетентност я бяха издигнали до върховете на доминираната от мъже професия. Днес Веденская оглавяваше факултета по цитология, генетика и молекулярна биология към Централния научноизследователски институт по епидемиология. И тъй като въпросният институт бе една от водещите руски институции в областта на инфекциозните болести, нямаше начин от самата Веденская да не е била потърсена консултация или помощ при опитите да се разпознае смъртоносното заболяване.

— И каква е причината, поради която според вас мога да й вярвам? — попита Джон.

— Доктор Веденская има дългогодишно, доказано поведение на приятел на демокрацията и политическите реформи. Още от студентските й години, когато в Кремъл „царуваха“ Брежнев и неговите комунистически другари и апаратчици.

Смит я изгледа остро.

— Това означава, че в КГБ е имала досие, по-дебело от някоя енциклопедия. Съответно наследено от ФСС. А Кремъл винаги е наблюдавал учените под лупа. Веденская сигурно е в първата десетка в списъка на постоянно следените.

— Сигурно е така — съгласи се Фиона Девайн. — За наше и нейно щастие обаче настоящото й досие не отразява реалностите. Всъщност, ако говорим за ФСС, госпожа Веденская е човек напълно надежден, политически лоялен или по-точно аполитичен поданик на държавата.

Смит удивено повдигна вежди.

— Значи сте успели да изчистите досието й? Бихте ли ми казали как стават тези чудеса?

— Опасявам се, че нямате нужно ниво на достъп до такъв тип информация, подполковник — меко отвърна Фиона. — Пък и не се налага да знаете. По съвсем очевидни причини, нали?

Смит кимна, приемайки завоалирания упрек.

— Правилно — рече той. — Все пак очаквам съвет как да се свържа с нея. По телефона в института ли?

— Определено не — поклати глава тя. — Най-вероятно всички наземни телефонни линии и разговори с московските болници и научноизследователски институти се подслушват.