Робърт Лъдлъм - Московски вирус

И тя му подаде късче хартия с десетцифрен номер, написан с красив, стегнат женски почерк.

— Пак за наш късмет Веденская има мобилен телефон и номерът й не фигурира в указателите.

— Ще й се обадя още днес следобед — реши Смит. — Може би ще успея да уредя една среща с вечеря. В дискретен ресторант, колкото се може по-далече от лабораторията й. Едно обаждане на отдавна познат колега е, предполагам, най-безопасният претекст.

— Мисля, че да — съгласи се Фиона. — Пък и няма друг голям избор. Обаче направете резервация за трима.

— Възнамерявате да дойдете ли?

— Точно така — рече тя и присви устни в дяволита гримаса. — Освен ако вие лично нямате някакви намерения да флиртувате и ухажвате докторката. Нали сте стари познати?

— Няма такова нещо — ядоса се Смит и без да иска, се изчерви.

Фиона се усмихна още по-широко.

— Правилно, подполковник.

На стотина метра от тях, на тясна странична уличка, на предната седалка на сребристо беемве седяха двама мъже. Единият, германец на име Вегнер, бе наведен напред, снимаше през опушеното, затъмнено предно стъкло. Разбира се, работеше с цифров фотоапарат с извънредно мощен телеобектив. Пръстите на другия играеха по клавиатурата на поставен в скута му лаптоп.

— Вече имаме връзка — рече вторият, човек на име Чернов, служил навремето в КГБ като младши офицер. — Ако си готов, мога да изпратя образите.

— Добре тогава — изсумтя първият, бързо изщрака още няколко пъти и отмести апарата. — Стигат толкова.

— Имаш ли представа кой е мъжът?

Фотографът сви рамене.

— Никаква. Обаче не е наша работа. Нека някой друг си блъска главата. Има си архив, и то немалък. А ние междувременно ще си изпълняваме заповедите: следим жената на име Девайн и докладваме за всички нейни контакти.

Чернов кимна.

— Зная, зная. Обаче ситуацията става доста рискована. Тази сутрин в метрото за малко щеше да я изпуснеш. Аз си зная как съм карал, за да й хванем следите.

Направи кратка пауза и се намръщи.

— И честно казано, тази работа не ми харесва. Тя продължава да задава прекалено много въпроси. Може би трябва да я отстраним.

— Да убием журналистка? Американски поданик? — човекът с фотоапарата го изгледа хладно. — Такова решение ще трябва да вземе хер Брант. Може би когато му дойде времето…

Недалеч от тях във входа на една сграда стоеше висок, едър среброкос мъж и леко се поклащаше на пети. Духаше на дланите си, загръщаше се в овехтялото си палто и топлеше ръце под мишниците си. Панталоните му бяха стари, износени, тук-там закърпени. На пръв поглед не изглеждаше по-различен от множеството фатално обеднели възрастни пенсионери, често обикалящи московските улици в алкохолен унес. Но очите под бухналите сребристи вежди бяха ясни и проницателни. Те пробягаха по номера на беемвето за втори път, високият човек го преповтори и запомни. Ситуацията се усложнява все повече, при това темпото е направо зашеметяващо, мислеше си той мрачно.

Плътни облаци лазеха в западна посока по бавно тъмнеещото небе над красивите кулички на сградата на „Котелническая“. Редки, пухести е едри снежинки се въртяха във въздуха, нежно докосваха дебелите стъкла на прозорците в бившия съветски небостъргач, където бяха офисите на групата „Брант“. Самият Ерих Брант стоеше пред прозореца и сякаш гледаше снега, но най-вече се взираше далеч надолу към натоварения трафик по градските улици.

Усещаше натрупващото се в дебелия му врат и масивните рамене напрежение. Винаги беше мразил тези периоди на наложено бездействие. Идваха такива моменти и то не беше рядко — когато се налага да изчаква докладите на подчинените или пък нови нареждания от хората над него. Нещо в него копнееше, направо крещеше за физическа изява, за движение и изпускане на парата, за емоционално разтоварване. Тогава физическото насилие му идваше великолепно, действаше му като разпускащо лекарство, като любима дрога. Обаче прекараните в дебнене на поредния враг години — първо като служител на Щази, сетне за свое собствено удоволствие и печалба — го бяха научили на няколко важни неща и в крайна сметка бе прозрял необходимостта, а сетне усвоил и методите да контролира тези груби, първични инстинкти.

В този миг на вратата се почука, той рязко се извърна и изръмжа:

— Да? Какво има?

Влезе един от подчинените, също бивш офицер от Щази, висок и строен мъж с лице на убиец. Носеше папка и изглеждаше угрижен.