Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Усмихна се сама на себе си. Никак не й бе чудно, че за своя централа Константин Малкович си бе избрал най-красивата и представителна част на руската столица. Роденият в Сърбия милиардер бе известен със склонността си към самовъзвеличаване, иначе не бе стиснат, харчеше нашироко и щедро. Въпросната сграда бе Пашков дом, строена към края на осемнайсети век за невероятно богат руски офицер на име Пьотр Пашков, иначе капитан по чин, решен да притежава най-грандиозната къща в цяла Москва. И бе поръчал да я издигнат на това възвишение, откъдето тя се извисяваше дори и над Кремъл. След болшевишката революция през 1917 г. сградата бе превърната в част от намиращата се почти до нея Руска държавна библиотека, където се съхраняват повече или по-малко четирийсет милиона извънредно ценни книги, периодични издания и снимки.

Наскоро, след като бе решил да прибави и Москва към другите центрове на глобалната си бизнес империя, Малкович бе дарил повече от двайсет милиона долара за възстановяване и консервация на загиващите съкровища в стареещите и демодирани руски архиви. Едно от поставените в тази връзка условия обаче бе да му позволят да си устрои офиси на най-горния етаж в Пашков дом. Протестите на неколцина архитектурни пуристи по този повод обаче отидоха на вятъра. Новозабогателите парвенюта на съответните официални постове направиха нужното да ги заглушат.

В същия миг забиха камбаните на недалечната катедрала, патриаршеския храм „Христос Спасител“, неотдавна възстановен, след като навремето Сталин бе поръчал разрушението му. В мразовития въздух се понесе мощен, радостен звън. Той летеше надалеч, а ехото го връщаше с могъща сила. Беше вече девет без десет, а интервюто й бе насрочено точно за девет часа.

Ускорявайки крачка, Фиона се изкачи по широките каменни стъпала и влезе в главното фоайе. Там я пресрещна дежурен със скучаещо изражение, отвори папка с имената на посетителите за деня, намери нейното и махна с ръка към широкото вътрешно стълбище. Двама смръщени охранители на първата площадка внимателно прегледаха документите й, провериха ръчно фотоапарата и касетофона й, сетне заедно с тях я пуснаха през детекторната арка за повторна проверка за оръжие и експлозиви.

Отвъд я посрещнаха други две служителки, и двете млади и красиви. Поздравиха я с изискани, тихи гласове, а сетне учтиво я поведоха към офисите на Малкович. Минаха през голямо помещение — това бе външният офис, в който цареше привиден полухаос. Тук имаше множество бюра с компютри, още повече служители следяха европейските борси, правеха заявки или направо продаваха и купуваха. Едната от придружителките взе палтото й и изчезна някъде. Другата я въведе във вътрешния, по-малък офис. Беше чудесно обзаведено и с вкус декорирано помещение — кабинетът на Константин Малкович.

Едната стена бе заета почти изцяло от три високи прозореца с фантастичен изглед към облените с прожекторна светлина кремълски стени, кули и златни кубета. По съседните стени и в специално направени ниши бяха поставени вековни руски православни икони — безценни оригинали, осветени от дискретни лампи, скрити във високия, интересно боядисан таван. Подът бе застлан с дебел персийски килим с великолепни пастелни шарки. Пред средния прозорец бе бюрото на домакина, елегантна мебел от осемнайсети век. На него стоеше компютър последна дума на техниката с тънък плосък монитор и няколко неголеми ултрамодерни телефона. Вещите на бюрото, изглежда, бяха единственият компромис спрямо новото хилядолетие.

Когато Фиона влезе, седналият милиардер се изправи и бодро закрачи към нея с протегната за поздрав ръка.

— Добре дошла, госпожице Девайн. Добре дошла! — радушно рече той, а по лицето му се разля широка усмивка и разкри разкошни бели зъби. — Аз съм ваш голям почитател. Последната ви статия в „Икономист“ беше направо чудесна, онази за конкурентното начало и преимуществата в руската данъчна система.

— Много сте любезен, г-н Малкович, дори прекалено — откликна на усмивката с усмивка Фиона и му подаде ръка, тутакси разпознавайки прочувственото му многословие като рутинна тактика с хора, на които ще се опита да повлияе по някакъв начин. — В крайна сметка аз само написах около две хиляди думи, анализирайки най-вероятните й ефекти. Но ми казаха, че и вие имате пръст при разработката на новия данъчен закон, нали?

Той сви рамене.

— Пръст ли казахте? О, не, нищо така осезателно… — засмя се и в очите му се появиха дяволити огънчета. — Е, може да съм казал някоя и друга дума тук-там. Светът днес наистина е много малък, нали? Обаче не съм се намесвал ефективно, не. Като човек на бизнеса и само на бизнеса, както знаете, никога не се бъркам прекалено надълбоко във вътрешните работи на никоя страна.