Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Високият блондин поклати глава и презрително изсумтя. „Новокузнецкая“ бе построена през 1943 г., в апогея на тежката война на Съветите срещу нацистка Германия — епохална, но и жестоко брутална борба. Заложеното в нея изкуство прославяше победата над Хитлер и фашистките му поддръжници. Не беше случайно, че Алексей Иванов бе насрочил среща на неособено любимия си източногермански колега именно тук. И въпреки приказките, че като шпионски кукловод Иванов бил точен и изтънчен човек, Брант имаше друго мнение за него — смяташе, че шефът на 13-о управление притежава странно, тромаво и нелепо чувство за хумор.

След миг очите на германеца приковаха сивокосия руски разузнавателен шеф — беше седнал на мраморна пейка. Незабавно закрачи в същата посока и се настани до него. И двамата бяха почти еднакво високи.

— Хер Брант — кратко поздрави руснакът.

— Нося поръчания от вас специален вариант ХИДРА — отвърна още по-кратко Брант.

— Покажете.

Русокосият отвори куфарчето си и извади малък термос с размерите на бутилка сода. Без да сваля кожените си ръкавици, отви металната тапа. Сред кълбета изпарения извади малък съд със замръзнала изцяло прозрачна течност и го подаде на Иванов.

Той го пое, вдигна го нагоре срещу светлината.

— Течна, бавна смърт с така невинен външен вид — коментира с лека усмивка руснакът и изгледа колегата си. — Забележително. Но как да се уверя, че тази стъкленичка съдържа именно въпросния смъртоносен препарат, а не например чешмяна вода?

Бившият служител на Щази разпъна устни в същата хладна, крива усмивка.

— Съвсем честно казано, не можете да се уверите. Не и докато не я използвате срещу набелязаната мишена и пак е нужно да изчакате известно време. Затова трябва да ми се доверите.

Сега шефът на 13-о управление се ухили неприятно.

— Не раздавам така лесно доверието си, хер Брант. Особено пък когато става дума за вложени повече от милион евро държавни средства.

Нарочно имитирайки и саркастичния тон, и ухилената гримаса на Иванов, германецът рече:

— Разбираемо, но неизбежно, хер Иванов. Вие поискахте средство, с което да се уверите в продължаващото сътрудничество от страна на моя работодател — или пък за отмъщение срещу него, ако някога имате такава нужда. Ренке и аз изпълнихме желанието ви. Сега, дали ни вярвате или не, това си е лично ваша работа. При създалите се обстоятелства цената ни е съвсем резонна.

Иванов веднага изгрухтя:

— Добре, добре, ще си получите парите. Още тази вечер ще направя нужното за втория паричен превод в Швейцария.

После отново вдигна стъкленичката към светлината, присви очи и гледайки Брант в лицето, добави:

— А ако нашите учени използват реверсивно инженерство за усвояване на намиращия се тук материал, респективно технологията ХИДРА? Тогава повече няма да имаме нужда нито от вас, нито от професор Ренке, нито от вашия шеф.

— Ами опитайте — сви масивните си рамене русокосият. — Иначе Ренке твърди, че такъв опит със сигурност ще се провали. Вашите изследователи ще изолират единствено няколко непълни фрагмента неизползваем генетичен материал, движещи се в море умиращи бактерии.

Шефът на 13-о управление поклати глава бавно.

— Жалко.

Сетне стъкленичката отиде в термоса, тапата също на мястото си, а съдът потъна в джоба на Иванов.

Брант премълча.

— Още нещо, хер Брант — рязко заяви Иванов. — Искам личните ви уверения, че сигурността на ХИДРА — която е ваша отговорност — не е компрометирана. Сега, когато навлизаме в крайната фаза на военните приготовления, за нас пълната тайна е жизненоважна. Американците и съюзниците им не бива да разберат какво ще стане.

— И Кирянов, и Петренко са мъртви — равно отвърна Брант, скривайки опасенията си относно изчезналия Джон Смит, и продължи с лъжа: — А други сериозни заплахи спрямо ХИДРА няма, няма и откъде да дойдат.

— Добре — усмихна се отново Иванов, но в черните му очи нямаше нито топлота, нито веселие. — Нали сте наясно, че в случай на някакъв провал ще държим лично вас отговорен?

Брант кимна неохотно, предчувствайки избиващите на челото му капки пот.

— Да.

— Е, тогава ще ви пожелая приятна вечер, приятелю мой — каза сивокосият шеф на 13-о управление и тежко се изправи на крака. — Засега няма повече какво да обсъждаме.

18 февруари

Приятно затоплена в дебелото, подплатено с кожи елегантно палто, Фиона Девайн излезе на улицата от метроспирка „Боровицкая“ и пое на юг. Вървеше внимателно по заледения тротоар, грижливо заобикаляше другите минувачи, предимно тръгнали на работа в ранния мрак хора. По часовник си беше утро, но иначе дългата московска нощ все още не си бе отишла и все така притискаше града в ледените си обятия. Недалеч отпред в тъмата изпъкваше висока сграда с масивен каменен фундамент. Бялата й фасада бе украсена с колони и барелефи, на върха й се извисяваше ротонда със съвършени пропорции. Тук беше доста по-високата част на града, наклонът бе на изток, където московските улици и сградите плавно се снижаваха, водейки към червените стени и кули на Кремъл.