Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Тогава зърна главата на черноокия, показаха се и раменете му, изпъкна лицето — надничаше надолу. От това разстояние ясно забеляза и избилата през превръзките на счупения нос засъхнала кръв.

Кажи довиждане — рече си Смит и натисна спусъка — един, два пъти, бързо връщайки оръжието в същата линия на огън след отката.

Първият 7,62-милиметров куршум проникна във врата на превързания, разби прешлена на гръбначния стълб и излезе през тила. Вторият проби дупка точно между очите му.

Вече мъртъв, тесноликият падна на колене, превъртя се тромаво и политна в бездната с главата надолу. Безжизненото тяло се удари в издатина, отскочи напред, но продължи стремителния си ход надолу, като се въртеше и премяташе. Отново настъпи тишина.

Смит остана на място няколко секунди, загледан в покритото с облаци небе. Болеше го цялото тяло, и костите, и мускулите, но пък беше жив. Когато последният откос разрови земята около него, бе заложил най-отчаяно на шанса, пък каквото ще да става. Превъртя се и се спусна толкова внимателно, колкото случаят позволяваше. Вече беше набелязал дръвчето като начало на евентуално слизане надолу. Е, чудо ли бе станало или не, но излезе, че безумно хазартният риск си бе струвал. Вероятно бе изразходвал късмета, който му се полагаше за цял един човешки живот.

Отново сложи предпазителя, този път прибра пистолета в джоба на якето. Ръцете му трепереха силно, препускащият в кръвта му адреналин бавно отшумяваше.

Все още се чувстваше слаб, а нервите му бяха опънати до крайност, болеше го навсякъде. Много внимателно се извъртя и седна, здраво заловен за дървото. Погледна надолу, близо трийсетина метра под него. На широка скала лежеше разкривен в странна поза трупът на неговия преследвач. Наоколо се виждаха следи от кръв, които показваха и местата на последния удар при падането на трупа.

Сега ясно чу приближаващите се все повече полицейски сирени. Крайно време беше да изчезва оттук. Съюзници от НАТО или не, едва ли чешките власти щяха да погледнат благосклонно на участието на американски военен офицер в престрелка с престъпни елементи и трупове току в предградията на своята столица. Какво бе казал онзи полицейски офицер? О, да — пукотевица в стил Дивия запад. Е, значи е време да се разкара. Пак хвърли поглед надолу към трупа.

И въздъхна. Отлично съзнаваше — преди да се скрие в сенките, наложително е да погледне този тип отблизо, може би носи нещо в себе си? Смит не знаеше точно в какво се е замесил още от мига на срещата с доктор Петренко. Едно нещо обаче бе напълно ясно. Някой си някъде има интерес той да бъде ликвидиран. Защо?

Погледна нагоре — там и бездруго щеше да налети на пристигащите полицаи. Започна опасното спускане към дъното. Отначало тромаво и предпазливо, сетне все по-твърдо и с растяща самоувереност. От издатина на дръвче и обратно, намираше пътя си с упование и малко късмет. Стигна последния метър, скочи на дъното и се затича към проснатия върху широка скала труп.

Багдад, Ирак

Нощта падаше над иракската столица. По широките модерни булеварди в източната й част блестяха ярки светлини, прозорците на барикадираните сгради на министерствата също светеха, лампи имаше и по множеството все още претъпкани с хора пазари. На запад от Тигър в населения със сунити район Адамия бе далеч по-мрачно — тесните улички бяха озарени единствено от мътния светлик на дребните магазинчета и порутените чайни, тук-таме и от замрежените прозорци и залостените порти на по-старите домове. Нощният въздух бе хладен и свеж, леко ухаеше на прясна влага от падналия малко по-рано същата вечер дъжд и кратката буря, която го бе донесла. На групички пред чайните стояха мъже с традиционните арабски кофиа — навити около главата карирани парчета плат. Те пушеха и тихо коментираха днешните новини и последния слух.

По една от тесните улички, поклащайки се, вървеше Абдул Халифа ал Дулайми, бивш полковник от някогашната иракска разузнавателна служба — Мухабарат, име, всявало грозен страх у мнозина. Вече не бе така охранен както по времето, когато беше на власт и хиляди трепереха пред него — Сега бе значително отслабнал, косата и мустаците му — посивели, ръцете му трепереха.

— Лудост, същинска лудост! — шепнеше той гневно на арабски през рамо към скромно крачещата след него женица с голяма кошница покупки в ръце. — Това място не е преставало да бъде муджахидински център. Хванат ли ни тук, смъртта ще е като милувка пред онова, което ще ни се случи. Тук смъртта е дар, не я дават току-така, бързо и лесно…