Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Но ето — в един миг кракът му го подведе и се подхлъзна — беше стъпил на купчина мъртви листа. Падна тежко и продължи да се плъзга надолу като на шейна, само че абсолютно загубил контрол. Ругаеше тихо и се хлъзгаше или търкаляше, отчаяно размахвайки ръце, забивайки пръсти в почвата с надежда да забави падането. За беля се удари с рамо в дънера на стар отрязан дъб. Болката парна силно и полази по цялата лява страна на тялото му. При това от удара остана без дъх и това леко го зашемети.

Добрата новина бе, че свличането спря. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, лежа на същото място, където бе паднал, напълно обезсилен, опитващ се да събере мислите си и да се осъзнае. Ставай! — командваше вътрешният глас. — Ставай, ако ти се живее, ставай.

Все още ненапълно дошъл на себе си, Смит бавно и с немалко усилие се изправи до седнало положение. Примигна от болката — освен удара беше си пренатоварил мускулите, те молеха, всъщност направо крещяха за почивка, изпращаха към мозъка парещи сигнали на същинска агония. Пренебрегвайки всичко с ново усилие на волята, той успя да се изправи на крака. Изпъна пръсти, сви ги, раздвижи ръцете и раменете и в същия миг спря.

Пистолетът! Къде е?

Извърна се назад, впери очи нагоре по склона, откъдето се бе свлякъл. Сърцето му отново заби лудешки, но започна мъчително изкачване по обратния път, взирайки се отблизо в оставените следи — в разровената земя, разместените листа и съчки.

Ето го. Зърна метала в подножието на дърво — гигантска бреза, по която все още имаше листа — червени, оранжеви, кафяви. Наведе се и го взе, огледа го и трескаво избърса с пръсти полепналите около ударника и по дулото парченца пръст.

В този миг някъде откъм върха на склона зачатка автоматен огън. Беше къс откос от няколко куршума. Те изсвистяха около главата му и се забиха в ствола на друго дърво на височина човешки ръст, разпръсквайки късчета кора и мъх. Реагирайки напълно инстинктивно, Смит залегна зад най-близкото дърво.

Последва още един откос, този път по-дълъг, разрови пръстта отдясно.

Смит се изтърколи вляво, пусна сляп изстрел нагоре, но продължи същата маневра напряко на склона. Приклекна зад дебело дърво десетина метра вляво, а автоматчикът отгоре заръси куршуми отново. Те пищяха около него, къртеха кората от дърветата, клонки и трески от по-малките дървета. Тук-там остро изпищяваше рикошет от някоя скала в дефилето, летяха искри и каменни частици.

Смит рискува бързо надникване иззад дървото. Успя да зърне мъжка фигура в кафяво палто и кожена шапка — движеше се предпазливо и бавно надолу в неговата посока. По тясното лице на човека белееха превръзките. Ясно кой беше. Но къде е другият?

Прикри се отново. По дяволите. Разстоянието сега бе някъде около стотина метра. Недостатъчно за пистолет като неговия — още повече, че му бяха останали само три патрона. По-сигурно бе да продължи бягството с надежда да набере преднина и да се държи на нужното разстояние от автоматния мерник. После му оставаше само едно: да намери подходяща позиция за последна схватка. Смръщен, обърна поглед надолу, опита се бързо да прецени най-добрата възможност. Такава май нямаше.

По-надолу склонът изведнъж ставаше още по-стръмен, почти под остър ъгъл и така бе, изглежда, чак до дъното на падината. Поклати глава. Всеки опит за бързо придвижване в тази посока ще завърши само по един начин: ново безконтролно, крайно опасно свличане. Не можеше да си позволи това, не и с този преследвач отгоре със силно превъзхождащата го огнева мощ.

Значи оставаше само една реална възможност.

Пое дълбоко дъх, изскочи иззад дървото и доколкото наклонът позволяваше, затича бързо вляво и напреки. Изненадан от този полусамоубийствен ход, мъжът отгоре спря и високо изруга. Самият той слизаше и не бе в позиция за светкавична стрелба. Но бързо се окопити и откри огън — стреляше на къси, бързи и смъртоносни откоси, целейки се в пространството пред бягащия американец.

Смит зърна фонтанчетата изригваща пред него почва, разравяна от деветмилиметровите куршуми на автомата. Опита да бяга на зигзаг, вляво зад първото дърво, вдясно зад следващото, прескочи полузаровена в земята неголяма скала и сам не разбра как успя да го направи. Онзи стреляше, Джон бягаше и това бе стопроцентова игра със смъртта — същинска руска рулетка.

Внезапно преследвачът спря стрелбата.

Джон продължаваше да бяга напряко през гората, задъхан до пръсване на дробовете, все така на зигзаг сред дърветата. Надолу склонът стана значително по-стръмен, може би почти отвесен, на около четирийсет метра до дъното на дефилето. Тук дърветата съвсем оредяха, теренът бе доста по-каменист.