Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Не спря, тичаше упорито, опитвайки да контролира достъпа на въздух до дробовете, но все по-малко успяваше. Спъна се, падна, скочи отново и продължи да се движи. Имаше налудничавото усещане, че всеки миг ще усети остра болка в гърба, някъде между лопатките.

Внезапно пред него се простря голяма поляна — широка и отворена морава, покрита с потъмняла от студа трева, а тук-там и снопчета бурени. От отсрещния край примамливо го зовеше гората, но до нея имаше най-малко триста метра. От едната страна поляната стигаше до отвесния назъбен скалист ръб, от другата водеше нагоре — може би към пътя, откъдето бе дошъл.

Изскърца със зъби и спря. Би било фатална грешка да излезе на откритото и да се опита да прекоси това пространство. Много преди евентуално да стигне някакво прикритие сред отсрещните дървета, преследвачът му ще има отлична възможност да го разстреля на воля. Отново се бе озовал в капан, този път напълно естествен. Капан и шибано лобно място, рече си горчиво той. Късмет, Джон, от трън та на глог.

Извърна се рязко назад — към пътя, по който бе дошъл. И там гората бе сравнително рядка — дървета, безлистни фиданки, прекалено тънки за прикритие. Дори и подаващите се от почвата на места скали не бяха достатъчно големи, че да залегне зад някоя от тях.

Е, какво? Оставаше скалистият ръб към дъното на дефилето.

Значително успокоил дишането си, но със свито сърце, Джон изви и бързо се спусна по диагонал към него. До самата пропаст намери опора в скалата и здраво стиснал в ръка пистолета, надникна надолу. Търсеше възможности — дупки в каменния скат, някаква макар и малка опора, която да може да използва като път към гъсто залесеното дъно долу. Сетне легна по корем и съзнавайки, че секундите летят, напрегна очи към назъбения скален фронт. Оттук зърна снопчета трева, но те бяха опасни и измамни, знаеше го от опит. За щастие имаше и поникнали от скалните цепнатини храстчета, а и няколко малки дървета. На други места от пукнатините струеше вода, стичаше се мазно надолу по скалната стена.

Затаи дъх, опита да прецени най-добрата си възможност. Не беше голяма — почти нулева по стената надолу като алпинист, но пък оставането му тук на откритото бе стопроцентова смърт. Въздъхна, постави предпазителя на пистолета и го пъхна в колана на панталона. Отново надникна надолу, в самата бездна и задиша дълбоко, подготвяйки се психически да започне спускането. Сега евентуалните възможности — храсти, жилави дръвчета и тук-там издатини в скалата — му се виждаха още по-далечни и нереални. При това бяха сякаш на километри разстояние от него. Устата му пресъхна. Давай, Джон, рече си гневно. Нямаш много време, друг шанс — също.

И тогава се оказа, че изобщо няма време.

Изтрещя нов откос, куршумите зачаткаха отгоре и встрани, разровиха земята в смъртоносен оловен дъжд. Ехото отсреща върна тъжен писък.

Близо петдесет метра над Смит, Георг Лис чу вик, при това съвсем ясно видя, че американецът се завъртя и изчезна от скалистия ръб. Оголи зъби в злобна, мразовита усмивка. До тук сте, доктор Смит — рече си доволно.

Бавно, много бавно мъжът с тясно лице и черни очи отпусна димящия MP5K с дулото надолу и се изправи иззад ниската скала, която бе използвал за временно прикритие. Извади полупразния пълнител, сложи нов, зареди. Спусна се предпазливо надолу, преди това отново провери пълнителя и предпазителя. Въртеше цевта бавно наляво и надясно, сякаш обработва земята отпред с въображаема пръскачка. А пръстът му не слизаше от спусъка.

Цареше пълна тишина и изведнъж някъде се чу писъкът на сирени. Той бавно нарастваше. Лис се намръщи. Налагаше се да изчезва бързо, преди да са пристигнали чешките ченгета. Нямаше начин да не започнат да претърсват гората. Американецът трябва да е мъртъв. Никой не може да оцелее при падане от такава височина. И все пак по-добре е да се увери със сигурност, че това е така. Ако не друго, то Москва едно ще поиска потвърждение за отстраняването му.

Все така ухилен в жестоко удовлетворение, мъжът с кодовото име Прага едно продължи бавното си спускане към ръба на бездната. Стигна до нея и внимателно се надвеси, за да погледне надолу по назъбената скална стена в очакване да зърне безжизненото тяло на Джон Смит.

Самият Смит се бе задържал на тясна издатина няколко метра под самия ръб на пропастта, опрял гръб на жилавото стъбло на неголямо дърво. То го бе спасило в неудържимото политане надолу. Сега залагаше на единствения, макар и нищожен шанс — стиснал насочения нагоре пистолет с две ръце в типичната поза за стрелба по мишена. Чакаше, чакаше може би невъзможното.