Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Джон не им обърна внимание и противно на очакванията, излезе иззад прикритието, за да има свободна линия на огъня. Оттам стреля два пъти последователно в проснатата на пътя фигура. Първият куршум пропусна, отцепи само парченца асфалт и ситни камъчета от настилката. Вторият обаче отнесе върха на черепа на „полицая“.

Над пътя легна тежка, странна тишина.

Смит пое въздух бавно, не вярваше, че е жив. Чуваше туптенето на собственото си сърце — биеше лудешки. Пое въздух дълбоко няколко пъти, опита се да нормализира дишането и да успокои пулса. А сега какво?

Тогава чу шум на отварящи се автомобилни врати. Веднага разбра: онези имат подкрепление в мерцедеса. В следващия миг ги видя — излизаха двама. Пристъпи обратно зад надупчената като решето „Шкода“, оглеждайки обстановката в движение. Бяха в дебели кафяви връхни палта, кожени шапки и ръкавици, вече заемаха позиция зад голямата луксозна кола. Само че тези двамата имаха доста по-тежко оръжие — компактни автомати „Хеклер и Кох“ MP5K.

Джон преглътна, направи гримаса. Единият бе с превръзки и лепенки по лицето, най-вече на носа. Без съмнение същият, когото бе ударил предния ден на Карловия мост. Още двама противници, отлично въоръжени, а той нямаше дори и предимството на изненадата.

Погледна пистолета в ръката си. Нищо работа — четири патрона. Само още четири изстрела. Поклати глава. Не бяха достатъчно. Не и срещу две мощни автоматични оръжия, които можеха буквално да нацепят таксито, зад което се прикриваше. Нулев шанс.

Нулев, ако продължаваш да стоиш тук — рече тъничък вътрешен глас. Да, време беше да се изпарява.

Приклекна зад разбитата „Шкода“, запълзя като гущер назад, светкавично прекоси равния терен и се шмугна в падината, поемайки надолу по стръмния горист склон към сенчестата долина на Буйната Шарка.

Георг Лис внимателно надигна глава над покрива на мерцедеса, насочил дулото на автомата в предполагаемата посока. Пръстът му се затегна на спусъка.

Никакво движение нямаше по тесния път — било отпред, било встрани или зад нашареното с дупки до неузнаваемост такси. Лицето му се разкриви още повече и потъмня, гневът го задави. Ето там лежаха, вероятно мъртви, двама от най-добрите му оперативни агенти. Ликвидирани от онзи проклет американец. Гневът отстъпи място на жестоко разочарование. Въздъхна и присви устни. Първо онзи провал на Карловия мост, сега и тук. Истинско нещастие, какво друго. Беше планирал съвършена засада, детска игра. Колко му е да убиеш един-двама невъоръжени, все едно-две овчици да заколиш? Вместо това екипът му бе наполовина разгромен. Откъде, да му се не види, бе намерил оръжие онзи дяволски тип Смит?

Отново се взря в разрушената кола отсреща. Притаи дъх и зачака. Нещо трябваше да стане — някой да мръдне, да се обади, да даде някакъв знак, признак на живот. Иначе по какво да стрелят?

Внезапно долови далечен шум на пукащи сухи клонки, изсъхнали листа. По дяволите! Това бе отвъд пътя, в гората някъде. Американецът им бе избягал. Сигурно се спуска по склона към самата долина. Какво ли ще стане този път, ако отново се измъкне? Най-вече как ще реагират онези в Москва, какво ще кажат? Изруга яростно и в съзнанието му се появи друга картина. Важното е не какво ще кажат, а как ще го санкционират…

— Драгомир! — кресна той на шофьора. — Викай Ойген от пътя долу, веднага да дойде тук!

Кимна към пътя и мъртвите в чешките полицейски униформи.

— Тези двамата ги прехвърляй в багажника. Вземи и всичко, което носеше американецът. После с Ойген тръгвайте към летището. Ако Смит ви се мерне там и има възможност — ликвидирайте го. Веднага след това отивате в скривалището. Там ще ви търся по-късно.

— А другите коли? — попита румънецът.

— Оставяш ги тук — процеди Лис през стиснати зъби. — Те са чисти. Нищо по тях не може да ги свърже с нас.

— Разбрано — послушно отвърна румънецът, сетне се поколеба. — А ти какво ще правиш?

Мъжът с кодово прозвище Прага едно го изгледа ядно.

— Аз ли? — попита и сведе очи към компактния автомат в ръцете си. — Аз отивам на лов. Имам недовършена работа с неудобния доктор Смит.

Джон Смит слизаше по стръмния горист склон. Подхлъзваше се. Свличаше се там, където почвата бе мека, а скалната повърхност — влажна. Вече се бе уморил достатъчно, затова позволяваше и на гравитацията да му помага, но от време на време трябваше да се напряга да внимава и избягва ниски клони и самите стволове на внезапно изпречилите му се дървета. Съзнаваше, че слизането му е много бързо, всъщност прекалено стремително и опасно, но пък другата опасност, която го дебнеше в гръб, му даваше известна сила.