Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Няма страшно — незаинтересовано сви рамене полицаят. — Има време, ще си хване самолета.

— Значи мога да потеглям? — с надежда в гласа рече чехът.

Полицаят поклати глава.

— Не още, приятел. Опасявам се, че днес ще имаш кофти ден. Нови нареждания излязоха за обезопасеността на такситата. Ще трябва да те проверяваме изцяло.

Извърна се към колегата си и викна:

— Хей, Едуард, ела тук. Давай да се захващаме с този.

Смит присви очи. Шестото му чувство се обаждаше. Нещо в профила на този човек му бе познато, някъде в подсъзнанието му светна червена лампичка, изпрати слаб, но настоятелен алармен сигнал. Загледа се по-внимателно в него, сега различи фината дупчица в меката част на ухото му. Странно, нали? Колко ли чешки ченгета на средна възраст носят обеци?

Полицаят се обърна към Машек отново, посочи му към пространството между двете немаркирани коли.

— Давай ей там. И изчакай малко. Ще те проверим по бързата процедура и те пускаме да си ходиш.

— Да, да. Разбира се — заговори угоднически едрият чех, чак съумя да се усмихне насила и бързо закима с едрата си лъвска глава.

Включи на скорост и бавно намести шкодата в указаното място, сетне посегна към ключа и понечи да загаси двигателя. Ръцете му трепереха.

— Не изключвай — рязко нареди Смит, наблюдавайки през прозореца какво правят полицаите. — Остави мотора да работи.

Сега двамата униформени се бяха навели към шофьорския прозорец на мерцедеса. Други коли не се виждаха. Пътят отзад бе пуст, дърветата прикриваха големия булевард.

Поклати глава, ядосан на самия себе си. Но пък какво би могъл да направи? Иначе не беше толкова трудно да предположи, че са попаднали в капан. Аларменото звънче в главата му писна още по-силно. По-добре да поеме инициативата. Наведе се напред, потупа шофьора по рамото.

— Дай ми пистолета си, Вацлав — рече му тихо. — Веднага.

— Моя пистолет ли? — изненадано зяпна едрият мъж и разтревожено се извърна, поглеждайки го през рамо. — Че защо?

— Да речем, че искам да избегна евентуални грешки — отвърна Джон, като се стараеше да говори максимално спокойно.

Нямаше никаква полза да плаши повече този и без това доста стреснат мъж. Всъщност не и преди да е взел окончателно решение. Усещаше натиска на вътрешния глас, а интуицията вече подаваше въпрос: сблъсък или бягство? При това вече изцяло в сферата на съзнателното. Замисли се отново.

— Имаш ли разрешително за оръжието?

Машек неохотно поклати глава.

— Браво! Прекрасно — изсумтя Смит. — Виж, тези ченгета и така вече търсят нещо, за което да се хванат. Глоба за неработещ стоп е неприятно, разбирам, но се случва. Обаче какво ще стане, като те пипнат, че носиш незаконно оръжие?

Машек пребледня още повече, разрошената му брада потрепери, преглътна трудно и запелтечи:

— Лошо ще стане, м-м-много лошо. Наказанията са м-м-много тежки…

— Точно така — рече Смит и сега тонът му бе повелителен. — Давай го бързо, аз ще се оправям.

Този път Машек охотно разкопча голямото си яке и измъкна пистолета от кобура. В този миг ръцете му трепереха още повече.

Джон се пресегна през облегалката и пое оръжието, преди чехът да го е изпуснал. Пистолетът бе CZ-52, чешко производство, автоматичен, използваше 7,62-милиметрови патрони, както и съветският ТТ от времето на Втората световна война. Навремето бе на стандартно въоръжение в някои от страните от Варшавския договор, а сетне хиляди такива бяха разпродадени като „военни излишъци“ на цивилни лица — къде законно, къде не. Погледна отблизо, за да се увери, че предпазителят действа, сетне извади магазина. Съдържаше обичайните осем патрона, типично за тази марка. Върна магазина на мястото му и отново надникна през прозореца.

Отвън двамата чешки полицаи тъкмо се отделяха от мерцедеса. Размениха си няколко тихи думи и се запътиха към таксито.

Смит притаи дъх. Започваше се.

Вървяха вдървено, с присвити очи, като че някой им бе поставил маски — безизразни, безчувствени. Сякаш всемогъща сила бе изтрила всичко човешко, оставяйки само гънките по изпънатата кожа на лишените от характер и живец лица. По-възрастният, същият, който бе вече проверявал документите на Машек, протегна небрежно ръка и намести кобура си по-напред, на по-удобно място.

Сега Джон бе вече сигурен. Същият беше, от Карловия мост. Видя го в съзнанието си ясно — гъвкаво отстъпващ пред отчаяните опити на Валентин Петренко да го удари с куфарчето, нанасящ смъртоносна рана в корема на руския учен. Също както и двамата други от екипа, този човек с изпитото бледо лице тогава бе носил обеца под формата на мъничък човешки череп. Мъртвешка глава, висяща от едва забележимата дупка на ухото му. Същият.