Робърт Лъдлъм - Московски вирус

В същия миг забеляза ниския брадат мъж в официални вечерни дрехи и яркочервен шал, който вървеше към статуята. Носеше очила с дебели стъкла и силен диоптър, в тях се отразяваха десетките светлини на операта, а под мишница и цветна брошурка — програмата на Моцартовата „Дон Джовани“, която ясно изпъкваше на фона на скъпото черно палто.

Джон излезе от сянката, за да го пресрещне.

— Вие сигурно сте тук за новото представление? — попита той на немски. — Казват, че маестрото бил в блестяща, върхова форма, нали?

Веднага забеляза, че мъжът въздъхна успокоен. Маестро бе паролата за разпознаване, дадена му от Клайн, когато Смит отново се обади с молба за помощ.

— Така чух и аз — отвърна дребният мъж с брадата и потупа с пръст програмата, която носеше. — Само че лично аз предпочитам Моцарт пред Вебер.

— Интересно съвпадение — завъртя Смит глава, наблягайки на втората дума. — И аз също.

Човекът се усмихна стеснително. Сините му очи блеснаха зад дебелите лупи на очилата.

— Онези от нас, които обичат най-големия европейски композитор, трябва да се поддържат, приятелю мой. Затова вземете това заедно с моите най-добри благопожелания — рече той и подаде на американеца програмата на „Дон Джовани“.

Сетне, без да каже нищо повече, се извърна на пети и си тръгна. След секунди вече бе изчезнал в навалицата хора, които вървяха към сводестия главен вход на „Семперопер“.

Смит потегли тъкмо в обратна посока. Още в движение опипа брошурата и намери дебел, закачен с кламери към корицата плик. В него имаше нов американски паспорт, този път на името на Джон Мартин с неговата собствена снимка и неотдавнашен печат на немските митнически служби. Пликът съдържаше още кредитна и дебитна карта отново на името Джон Мартин, жп билет до Берлин и квитанция за оставен багаж в намиращото се вляво от входа багажно отделение на дрезденската гара „Нойщад“.

Джон се ухили самодоволно, за пореден път впечатлен от изключителната точност и находчивостта на Клайн. Прибра грижливо документите, брошурката захвърли в кофа за боклук и пъргаво закрачи към недалечната бляскаво осветена трамвайна спирка.

Половин час по-късно Смит слизаше от задната врата на жълт трамвай на спирка „Нойщад Банхоф“. Над охлузената от времето, замърсена от природните стихии фасада на старата жп гара се издигаше огромна пирамида от модерни стоманени греди и стъкло. Притича по заснежената улица пред две бавно лазещи таксита, търсещи клиенти, и влезе в почти пустата зала.

На лявото отделение стоеше нощният дежурен с доста кисела физиономия. Взе му бележката и се върна в задното отделение да потърси багажа. След малко се появи, като мърмореше нещо под нос, но пък носеше чисто нови пътен сак и лаптоп в кожена чанта. Смит се разписа и се дръпна встрани, за да провери новите си придобивки.

Чантата съдържаше различни дрехи в нужния размер, сред които и топло черно вълнено палто. С благодарност свали охлузеното вече яке и облече палтото. В компютърната чанта имаше мощен, бърз лаптоп и портативен скенер.

Смит прибра багажа и се огледа за таблото с информация за пристигащите и заминаващите влакове. Имаше почти час до тръгването на следващия влак за Берлин. Стомахът му вече се обаждаше, напомняйки му, че е минало доста време, откакто бе ял за последен път. Май беше в полицейския участък в Прага — две препечени филийки с мармалад. Метна през рамо двете чанти и пресече голямата зала на път към отсрещното кафене недалеч от перона. Надписи на немски, френски и английски любезно приканваха клиентите да се възползват от безжичния интернет на заведението, докато похапват супа, сандвичи или пият кафе.

Имаше достатъчно време да свърши две неща накуп — с един куршум два заека, помисли си Джон с благодарност. Настани се на празна масичка в ъгъла, поръча кафе и картофена крем супа — обичаше немския й вариант с дъхав риган и парченца тънко нарязан салам. И докато отпиваше от кафето, извади от джоба взетия от трупа на убития в дефилето документ за самоличност и се зае да го огледа хубаво. Името не означаваше нищо, поне така смяташе, но попаднала където трябва, снимката щеше да даде доста полезна информация.

Измъкна телефона — за щастие бе оцелял в джоба му по време на гонитбата в дефилето — и натисна бутона с кода на вашингтонския клон — Първи отдел.

— Казвай, подполковник — обади се след малко гласът на Клайн.

— Благодаря за помощта, получих всичко бързо и точно — докладва Смит. — В момента съм на грата, чакам си влака.