Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Замисли се. Сигурно Ренке и тръгналият с него охранител се крият някъде тук, в некропола. Изчакват стрелбата да отшуми, а сетне да се измъкнат по обратния път. Не е лоша идеята, а скривалището е направо идеално, рече си Ранди. Всеки, който тръгне да обикаля по тесните алеи, за да ги търси, ще се превърне в отлична мишена. Спокойно ще успеят да отстранят преследвачите си.

Прибра бинокъла и се придвижи бавно и внимателно напред. Излязла на открито, тя се плъзна във високата трева и запълзя към гробниците, като грижливо подбираше най-плътните сенки.

От време на време спираше и се ослушваше с надежда отново да долови шепот, който ще й подскаже къде са се мушнали онези двамата. Но не чу нищо повече, само далече отдолу долитаха сирените на полицейските коли, пожарните и линейките, които бързаха да стигнат до пожара в комплекса на ЕЦПН.

Накрая си определи цел — неголяма и рядка горичка от ниски дървета, точно над некропола. Оттам отлично би могла да наблюдава цялата му площ с алеите, особено онези, които водеха в посока на пътя към Орвието. Именно тях биха избрали за измъкването си Ренке и охраната му.

След малко стигна на мястото и отново извади бинокъла. Започна методично да оглежда къща по къща, парцел по парцел, започвайки от онези, които намираше за най-удачни като път за бягство. Предполагаше още, че двамата са избрали скривалище, откъдето най-лесно биха могли да следят евентуално влизащите в града на мъртвите откъм пътя или паркинга.

Ранди продължаваше огледа от място на място и бе стигнала до гробница в средата на централната алея, когато интуицията й подсказа, че е на прав път. Окулярът се плъзна по контурите на входа, сетне отмина надолу, но вътрешният глас се обади отново. Върна бинокъла отново на отвора. Каква бе тази бледа сянка вътре? Парче отчупен камък, игра на лунните лъчи? Или нещо друго?

Ранди задържа дъх, реши да изчака търпеливо. Търпението й бе възнаградено: силуетът се раздвижи, постепенно придоби очертания и яснота. Това там бе човешка глава, ето и раменете на леко брадясал мъж, приклекнал от вътрешната страна до ниския отвор. Внимателно надничаше надолу по алеята към входа на некропола. Ето го, отново се помръдна, промени позицията, сега тя видя и оръжието в ръцете му.

Затаила дъх, Ранди остана неподвижна на място. Дали и Ренке бе в същата гробница заедно с мъжа? Или ученият бе предпочел друга къщичка?

Охранителят се извърна за миг, изглежда, слушаше какво му говори някой зад него. Сетне кимна и пак извърна глава напред.

Ранди се усмихна тънко. Да, очите не я лъжеха. Ренке бе там, на същото място, търпеливо клекнал в мрака отзад, изчакващ шанса си да се измъкне за пореден път. И да изчезне, както бе правил безброй пъти в миналото. Това бе възможността, на която разчиташе и очакваше. Прибра бинокъла и запълзя надолу по склона, притиснала тяло и глава към земята. Отдалечаваше се от скривалището на Ренке и другия, за да направи обход.

Стигна тясната алея, която маркираше северната граница на некропола, пресече я бързо и се провря в тясно място зад една от квадратните гробници. Прибра беретата в кобура и го закопча, сетне с помощта на двете си ръце се повдигна на покрития с трева и пръст покрив.

Така започна бавният й път от покрив на покрив. Прескачаше леко тесните пространства между сградите, докато стигна плоския покрив на гробницата северно от скривалището на Ренке. Тук извади деветмилиметровия си пистолет, допълзя до ръба и погледна надолу.

Само на няколко метра разстояние от нея се намираше ниският вход на къщата, където бе забелязала движението. Насочи беретата, прицели се и изчака очите й да се адаптират в тъмнината и новата обстановка. Постепенно мракът придоби по-други очертания, форми и сенки. И Ранди отново забеляза главата и раменете на онзи мъж, приклекнал като часовой до входа с насочен навън автомат. Пръстът й интуитивно полази по спусъка, сетне се отказа. Реши да изчака хода на онзи долу.

— Хвърли оръжието! — обади се тя тихо.

Абсолютно изненадан, другият реагира инстинктивно. Извъртя глава в посока на гласа, вдигна узито и натисна спусъка.

Ранди го застреля в главата.

Още не бе заглъхнало острото ехо на пистолетния изстрел в околните каменни стени, а тя вече се движеше. Изтъркаля се сръчно от покрива, тупна долу приклекнала, а беретата описа дъга и се насочи в отвора на криптата.

Реакция нямаше. Нито шум, нито знак за някакво движение вътре.

— Вулф Ренке! — извика Ранди, повишавайки глас достатъчно, колкото онзи в гробницата да я чуе. — Играта свърши. Няма къде да бягате повече. Излезте сега с високо вдигнати ръце и ще останете жив. Иначе ще се наложи да ви убия.