Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Джон направи гримаса и неохотно сви рамене, но се съгласи.

— Това е вярно — рече на глас.

Силно смръщен, руснакът кимна, въздъхна и махна с ръка. Сетне се обади, а в гласа му имаше молба.

— Вярно говори, почти както винаги. Само че, моля те, Фиона, пази се… внимавай да не те убият. Защото ако така стане, аз…

Гласът му засече и той млъкна.

Фиона допря длан до челото му и се усмихна.

— Зная, Олег, зная. Ще внимавам, обещавам ти.

И отново тръгна напред, сега вече на прибежки и силно приведена.

Двамата изчакаха няколко секунди, сетне я последваха, като притичваха и припълзяваха на кратки отсечки по тревата и между храстите покрай пътя, прикривайки се в сенките.

Един от хората на Брант — Сеп Недел — лежеше скрит зад неголяма, покрита със стар мъх и шубраци скала. Често надничаше иззад единия й край към пътя, насочил узито натам, очаквайки онези долу да се появят всеки момент. Отвори сгъваемия приклад и опря скобата в рамо, така бе по-удобно и по-стабилно. Иначе беше спокоен и балансиран. Стрелбата по учените помощници на Ренке и жабарите от местната охрана бе детско забавление. А тези долу бяха печени, хора видимо с голям опит. Схватката с тях щеше да бъде много повече по вкуса му.

Храстите отсреща — от другата страна на пътя — издайнически се размърдаха. Недел изпухтя презрително и се усмихна. Типично за Фьодор Баженов. Този човек хване ли оръжие в ръка и се разкисва, става неспокоен и непредвидим. Нервите му не държат, иначе е цар на експлозивите. Но в друго отношение не можеш да му имаш доверие — превръща се в заплаха и за себе си, и за другарите си. Язък, че е бил в КГБ.

Сега надолу по пътя определено се мярна нещо. Изглежда, идваше някой от онези. Германецът стисна ложето на узито и леко отмести цевта вдясно. Да, така е по-добре. Вече забелязваше облечената в черно фигура, която се движеше на прибежки, от време на време застиваше, клякайки, оглеждаше се и се ослушваше. Разузнавач значи, рече си Недел. Е, правилният ход бе очевиден. Пусни този да мине, а когато се зададат другите, изчакай да се приближат достатъчно и ги ликвидирай. С узито проблем в това отношение няма.

Фигурата се приближи още повече.

Недел задържаше огъня. Обаче нещо в силуета на движещия се по-надолу разузнавач го заинтригува. Ами да, сега разбра — това беше жена. Американците водят жена със себе си. Ха! Недел оголи зъби в мрака, предвкусвайки удоволствието, след като ликвидира другарите й.

Внезапно отсреща изгърмя друго узи, сетне затрака напевно, изпращайки куршуми в посока на пътя. Около облечената в черно жена се разлетяха парченца асфалт, клонки, трева и пръст. Тя залитна, падна напред и застина.

Недел изруга гневно. Ех, че е глупак този Баженов! Пак си бе изпуснал нервите.

В същия миг го зърна — руснакът се подаваше иззад прикритието си. Този нещастник се опитва да огледа терена, вероятно за да коригира огъня си! Толкова загубен човек рядко се среща. Брант никога не би го взел, ако не беше истински виртуоз по взривовете. И ето го пак, подава се до кръста, насочва автомата към падналата неподвижна фигура край пътя…

И тогава се чу изстрелът, единичен, дойде някъде от по-долната част на склона.

Ударен право в лицето, Баженов изпищя и се свлече пред храстите. Сетне изтрещя откос и го довърши.

В този миг се показа и стрелецът. Беше също в черно, скочи на крака и се втурна към падналата жена. Падна на коляно до нея и трескаво забърка по джобовете на жилетката си, вероятно търсеше превързочни материали.

От това по-добра мишена, здраве му кажи, си каза Недел. Бавно прицелвайки се, германецът се изправи иззад скалата, насочи късата цев на узито и задържа дишането, докато мерникът и мушката кацнаха върху клекналия долу и се задържаха върху него. Тогава започна да обира мекия спусък…

Легнал по корем около сто метра по-долу на пътя, Смит натисна своя спусък. Оръжието му затрака високо, откатът беше по-силен от обичайно, защото позата бе неудобна. Встрани на асфалта звъннаха трите празни гилзи. Ударен два пъти — единия път във врата и втори в рамото, — главорезът на Брант се свлече напред. От шията бликна кръв, беше черна на цвят под лунните лъчи, обагри скалата, след малко секна.

Ругаейки тихо под нос, Джон се изправи и хукна към мястото, където до падналата Фиона беше клекнал Киров.

Когато стигна до тях, тя вече се опитваше да седне.

— Добре съм, добре съм — шепнеше дрезгаво, бледа и видимо поуплашена, но и щастлива. — Не ме улучиха, ето на — вижте…