Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Отговор не се получи. За миг тя реши, че ученият отказва да говори и предпочита мълчанието. Това бе странно. Но сетне Ренке се обади.

— Такъв ли ми е изборът? — попита той спокойно. — Кротко да се предам и да отида в затвора? Иначе ще умра от вашата ръка, така ли?

— Точно така.

Ренке изсумтя.

— Грешите — рече той мрачно. — Забравяте, че винаги има и трета възможност. И аз избирам нея.

Внезапно Ранди чу подобен на изхрущяване звук, той ясно долетя от отвора на малкото помещение. Последва го задавен стон, изпъшкване и продължително стенание, сетне настъпи пълна тишина.

— Мамка му! — изруга тя и с насочен пистолет надникна в отвора.

Късно беше.

Вулф Ренке лежеше присвит на една от каменните пейки във вътрешността, използвани от етруските за полагане на покойниците. Очите му гледаха изцъклено и втренчено право в нея, но в тях нямаше живот, нямаше и мисъл. Устата му бе отпусната и отворена, от нея върху елегантно подрязаната бяла брада бавно се стичаше пенеста слюнка. Пред пейката с мъртвия се търкаляха останките от разчупена ампула, а до тях стоеше добре изолиран охладителен контейнер чанта. Въздухът в гробницата миришеше слабо на бадеми.

Търсеният от закона и разузнавателните органи на няколко страни учен беше се самоубил, вероятно с цианкалий, помисли Ранди мрачно. Приведе се и влезе в помещението. Светкавично претърси джобовете на мъртвеца, но там нямаше нищо. Тогава взе охладителната чанта и я изнесе отвън, на обляната в мека лунна светлина алея.

В контейнера намери няколко стойки със стъклени шишенца, умело зарити в сух лед. Измъкна едно, сетне друго, трето и зачете етикетите. Очите й се разтвориха широко в абсолютно удивление, което бавно премина в ужас. Макар и да не бе стопроцентово сигурна, Ранди се досещаше, че сега в ръцете си държи смъртоносното оръжие на Ренке в различни варианти, всеки един настроен по състав спрямо генетичните характеристики на жертвата. Ето тук бе написано името на Виктор Дударев, на ключовите му министри, на много от старшите руски военачалници и генерали. Прибра всичко на мястото му и бързо затвори капака, заключвайки скобата. Сетне грабна чантата и хукна по тесните алеи в града на мъртвите право към изхода.

В същото време Смит се промъкваше тихо в гората сред сенките под редиците вековни борове гиганти. След малко излезе на края на малък обществен парк, сред който изпъкваха останките на етруски храм. Не се бе запазило повече от няколко каменни стъпала, издигаща се над тях тревясала платформа и цилиндричните основи на някогашни исполински колони. Главният път минаваше до парка, извиваше се и продължаваше със силен наклон, влизайки в Орвието.

Американецът погледна в южна посока и махна с ръка на идващите след него Киров и Фиона да се приближат. Те се плъзнаха като призраци сред дърветата и застанаха до него.

Средновековният град се виждаше добре от сегашната им позиция — вдясно се виеха лабиринти от тесни улички и ниски постройки с неправилни и разнообразни форми, на възраст между осемстотин и деветстотин години. На много места над улиците се извиваха древни сводове, свързващи отсрещните къщи по двойки. Тесните пространства между тях бяха осветени от слабата и сребриста лунна светлина, но имаше и потънали в задгробна мрачина отсечки.

Източната част на платото оставаше вляво и там теренът се снишаваше стръмно към светлините на Долния град. По ръба на платото минаваше широка тераса, стигаше чак до високите, закръглени и отворени на върха бастиони и масивните външни стени на папската твърдина, строена през четиринайсети и петнайсети век.

— Накъде тръгнаха Малкович и Брант? — веднага запита Киров. — Сигурно на запад и в стария град?

— В никакъв случай не е в стария — възрази Фиона. — Това е капан без изход. Единственият начин да се измъкнат от него е пътят към комплекса на ЕЦПН, а там сега гъмжи от италиански полицаи и спасителни отряди.

— Значи напред — твърдо рече Киров и махна към малък указателен знак със стрелка, сочеща пътя на юг по широка улица с три платна към площада и станцията на свързващата Орвието с Долния град въжена линия. — Единствената им реалистична надежда е да си купят или откраднат кола, а единственото място, където пък това може да стане по безопасен за тях начин, е ей там — някъде около централната станция. Въжената линия сигурно е затворена нощем, обаче стопроцентово има други пътища или пътеки, които водят надолу от тази част на града.