Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Смит кимна в знак на съгласие и се изправи.

— Звучи логично. Добре, аз поемам по левия фланг. Олег, ти хвани десния.

— Аз пък ще вървя по средата като послушното малко момиченце — откликна Фиона и се усмихна приятно, за да тушира хапливата си забележка.

И развърнати по този начин, тримата прекосиха малкия парк, заобикаляйки издигнатата платформа на разрушения храм. Насочиха се на юг, като се придържаха максимално близо към лявата страна на широкия път, който водеше към открития площад.

— Но къде е професор Ренке? — запъхтяно запита по едно време Константин Малкович.

Финансистът вървеше приведен, дишаше тежко и се давеше от усилието на бързия ход, все така притиснал куфарчето към гърдите си. Стигнаха до заключените врати на станцията на въжената линия, тук той се отпусна тежко на земята и седна с гръб, опрян в стената на сградата. Пот струеше по ужасеното му прашно лице, достолепната му гъста бяла коса бе замърсена и влажна.

— Или е пленник, или не е вече жив — отсече Брант. — Трябваше да върви с нас, ама на…

Силно разгневен и на самия себе си, и на страхливия си, треперещ работодател, Брант се замисли, преценявайки възможностите. А те за беля все повече и повече се свиваха. С отстраняването на Ренке и унищожаването на лабораторията ХИДРА самият той вече преставаше да бъде полезен за руснаците. И щяха да го толерират само докато американците научат за плановете им относно окупацията на Украйна и другите бивши съветски републики. А този момент вече наближаваше. Сивоокият погледна крадешком към куфарчето на Малкович. То съдържаше информация, която в никакъв случай не биваше да попада в американски ръце. В същото време и самият милиардер се превръщаше във все по-рисков фактор.

В този миг, мислеше си Брант, единственият начин да си възвърне доверието на руснаците и може би да си запази живота бе да елиминира Малкович и да им предаде куфарчето със съдържанието му. Посегна към валтера, сетне свали ръка. Не беше подходящо мястото тук. Площадът бе прекалено просторен и отворен, звукът на изстрела ще отекне надалеч в града, а ехото ще го връща отново и отново. Не, ще убие този страхливец по-късно, реши бившият офицер от Щази. Ще има такава възможност веднага след като се разкарат от този проклет средновековен лабиринт и стъпят на по-сигурно място. Само веднъж да стигнат в Апенините, там ще бъде съвсем просто да го ликвидира и скрие надупченото с куршуми тяло. Подходящи места колкото си искаш, никога няма да го намерят.

Наведе се към Малкович, хвана го за ръката и грубо го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай — сопна му се той и даде знак на останалите с него двама главорези. — Ей там, зад ъгъла на крепостта има още един път надолу…

Все така люлеещ се от умора и страх, по-възрастният мъж се подчини.

В същия миг се обади единият от охраната:

— Хер Брант! Американците! Тук са, настигат ни! — и с дулото на узито посочи към отсрещния край на площада.

Стреснат, Брант се извъртя и в движение измъкна валтера. На слабата светлина ясно различи три смътни фигури, които тъкмо стъпваха на площада. Разстоянието помежду им не беше повече от стотина метра.

— Убийте ги! — заповяда той.

Смит също зърна фигурите около станцията на въжената линия — неголяма модерна сграда, разположена в източния край на площада. Бяха четирима. Двамата тъкмо заемаха позиции зад големи каменни вази с декоративни растения и оръжията в ръцете им вече сочеха към него и другарите му. Брант бе клекнал зад тях, а в същия миг Константин Малкович тромаво побягна встрани. Сравнително бързо се отдалечи от осветената станция и потъна в мрака, но Смит успя да види, че се насочва към високата сводеста порта на папската крепост.

— Залегнете! — изрева Джон, опитвайки се да предупреди Киров и Фиона и сам се просна по корем. — Лягайте!

В същия миг хората на Брант откриха огън и оръжията им зачаткаха скорострелно.

Куршуми засвириха около Смит, няколко изсвистяха току над ушите му. Други удариха в паважа и рикошираха със зловещо бръмчене като разгневени оси, отлитайки в различни посоки. Наоколо се разлетяха отчупени ситни парченца.

Смит отчаяно се затъркаля встрани, опитвайки се да излезе от зоната на огъня.

На няколко метра от него Фиона Девайн, която също беше залегнала, внезапно извика и се сви на кравай, като скърцаше със зъби да надвие болката и държеше удареното си дясно бедро. Между притиснатите към мястото на попадението пръсти избликна кръв. С посивяло от тревога лице Киров се хвърли към нея, не обръщайки внимание на свирещите около него деветмилиметрови куршуми.