Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Погледна към надупчената от куршумите фасада на станцията на въжената линия и въздъхна. Отпред на паважа пред разбитите прозорци и издънената врата се търкаляха двата трупа на… Внезапно се сепна, очите й се присвиха. Защо два трупа? Нали трябваше да са три?

За миг замръзна, по гърба й полазиха ледени тръпки. Значи един от хората на Брант, а може би и самият той не е убит, а вероятно е тръгнал след Олег и подполковника. Боже мой, пък радиото й е повредено! Няма възможност да предупреди другарите си. Е, като не може по друг начин, тогава… и тя се изправи с огромно усилие и още по-мъчително закуцука през площада в посока на крепостта.

Смит завари Киров и Константин Малкович застанали един срещу друг в горната част на крепостния вал. Стените на крепостта се извисяваха величествено над скалната маса, върху която бе построена, а под нея обраслият тук-таме с жилави дръвчета и шубраци скат се спускаше почти вертикално надолу към светлините на Орвието и магистралното шосе. Финансистът бе вдигнал ръце високо във въздуха, а в краката му лежеше отвореното куфарче.

Руснакът държеше автомата небрежно насочен към по-възрастния беловлас мъж. Когато Джон се приближи, Олег извърна глава през рамо и иронично рече:

— Господин Малкович се съгласи да ни сътрудничи. Изглежда, че той вече горчиво съжалява за неразумното си решение да помага на президента Дударев в различните му конспирации.

— Сигурен съм, че е точно така — отвърна Смит сухо. — А в куфарчето какво има?

— Информация, която нашето правителство ще намери за извънредно важна — бързо заговори Малкович. — Всичко, абсолютно всичко, до което успях да се добера относно военните планове на Русия.

За пръв път от доста дни наред Смит усети, че от раменете му се свлича непосилно бреме. Отведат ли Малкович жив където трябва, даде ли той показания, плюс доказателствения материал, показващ намеренията на Дударев да окупира по-слабите си съседи… е, всичко това може би ще помогне САЩ да избегнат откритата военна конфронтация с Русия.

— Хвърлете оръжията — неочаквано се обади зад тях пресипнал, изпълнен с болка глас. — Незабавно или ще стрелям!

Смит замръзна. Познаваше гласа. Но Брант бе мъртъв, нали? Лично бе застрелял този копелдак. Или… Ех, защо не бе проверил по пътя към крепостта!

— Имате три секунди — с леден глас изръмжа Брант. — Едно, две…

Напълно омаломощен психически от този ужасяващ обрат на съдбата, Смит хвърли автомата и той изтрака силно, удряйки се в парапета. Застаналият пред него Киров направи същото, само че внимателно се наведе и леко постави своя MP5 на каменния вал.

— Отлично — обади се отново германецът. — Сега се обърнете към мен… бавно, съвсем бавно. И дръжте ръцете горе, да ги виждам добре.

И двамата се подчиниха.

Брант стоеше недалеч от тях, на няколко метра от бойниците на стената. Лицето му бе кървава маска, русата коса — потъмняла и слепена. На челото му кожата червенееше грозно разкъсана, костта отдолу белееше страшно. Държеше пистолета в една ръка, постоянно променяйки прицела — ту към единия, ту към другия.

— Ерих! — възкликна радостно Малкович и се затича към него с широка усмивка на лицето. — Слава тебе, Господи! Знаех си, че ще ме спасиш от тези хора.

— Стой! Не се приближавай! — изръмжа Брант и размаха дулото на пистолета към приближаващия се финансист.

Усмивката на Малкович угасна и той се спря.

— Но, Ерих, аз…

— Какво аз? Мислиш, че ще останеш жив, а? Е, този път спекулативният ти ум се е издънил. Да, опасявам се, че на финансов език това се нарича грешна прогноза — изкриви устни Брант и хвана оръжието с две ръце. — Дударев може и да не ме награди, но вашата смърт сто на сто ще смекчи страшния му гняв…

— Всички ли ще ни убиеш? — остро запита Киров.

— Естествено — кимна Брант и отстъпи няколко крачки назад и встрани към парапета, увеличавайки разстоянието, за да избегне евентуална внезапна атака от тяхна страна. — Единствено стои въпросът кой си отива пръв…

Дулото на валтера отново се раздвижи, бавно обикаляйки и тримата. Сетне се спря на Смит и остана там.

— Ти, подполковник — хладно рече Брант. — Ти си ми любимецът.

В същия миг Джон забеляза бледото, измъчено лице, което сякаш изплава от мрака зад Брант. Тогава заговори.

— Няма да стане — рече той спокойно. — Помниш ли какво ти обещах там, в манастира? Че си вече мъртвец…

— Вярно бе, подполковник, вярно, как само съм забравил — ехидно отвърна Брант и се прицели в главата му. — Така беше. Само че ти май бълнуваш, бъркаш реалностите… както и всичко друго…